Наследникът

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни. Такъв завършек —
от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…
Заспиваш… И сънуваш може би?
Ха, тук е спънката! Защото туй —
какви ли сънища ще ни споходят
в тоз смъртен сън, когато се измъкнем
от бренната обвивка — то ни спира,
таз мисъл прави земните ни мъки
тъй дълголетни. Кой търпял би инак
безчетните камшици на века ни.1

Мекият глас на Равачандра звучеше тъй страстно и изразително, че момчето го слушаше със зяпнала уста и дълго мълча, след като стиховете свършиха. Накрая тихо попита:

— Откъде е това?

— От една древна пиеса — отговори възпитателят. — Казват, че била най-великата драма на всички времена, ала оригиналният текст не е надживял Армагедон и времената на хаос след него. Ентусиасти са го възстановили по памет и при това е загубено много. Не се знае дори нито името на автора, нито какво е било оригиналното название на драмата. Някои изследователи твърдят че е било „Селцето“ — подигравателен намек за замъка, където се развива действието. Повечето обаче смятат, че пиесата се нарича „Шекспир, принц английски“.

— И за какво се разказва в нея? — попита Ламборгин.

— Все същата стара история — въздъхна Равачандра. — Неща, с които вече си се сблъсквал, или ще се сблъскаш някой ден. Вечната сянка зад трона — коварство, измяна, убийство, властолюбие, алчност. Несъвършената човешка природа срещу идеята за власт като въплъщение на реда и закона.

— И все пак всички се стремят към властта — каза принцът. — Дори майка ми, която сама никога няма да носи короната, иска да стана хегемон — владетел на Селена и Тера.

— Това е невъзможно — бързо възрази магистърът. — То противоречи на всички божествени и човешки закони. Казах ти вече, самата идея за власт е идеална. Ако изсипеш купчина пясък, тя ще приеме най-съвършената форма — конус с широка основа и остър връх. Същото е и с обществото: основата е народът, по средата са благородниците, а на върха стои владетелят. Ала не се подлъгвай от това сравнение. Онова, което е естествено за мъртвите песъчинки, не може да се приложи към вечно подвижните и вечно недоволни хора. Колкото повече разширяваш основата на конуса, толкова повече ще се сплесква формата му от самата си тежест. Историята е съхранила имената на мнозина велики завоеватели: Александър, Цезар, Наполеон, Чингис, Хитлер, Сталин… И всички те са рухнали под товара на собствените си завоевания. Дори Магед, най-могъщият от тях, в крайна сметка се е провалил.

— Значи размерът е най-голямата опасност за една държава?

Равачандра поклати глава.

— И да, и не. Размерът разбира се има значение. Помисли си само как разстоянията затрудняват държавното управление. Вестите пътуват по телеграфа цяла тера и повече от единия до другия край на твоето кралство. Би ли могъл изобщо да ходиш, ако наредиш на крака си да пристъпи напред, а той се подчини едва след тера и половина? Не, разбира се. Но подобни затруднения могат да се решат чрез способни местни управници. Нищо обаче не може да промени простата истина, че властта развращава, защото попада в ръцете на порочни и несъвършени човешки същества. Чувал ли си легендата за цар Мидас?

— Не. Разкажи ми я, учителю.

— Е, добре, слушай. Преди хилядолетия живял цар на име Мидас. Той бил могъщ и богат, и накрая дотолкова се главозамаял, че решил да изнуди божествата. А тогавашният бог Дионис имал стар учител на име Силен, когото много обичал…

— Като теб — вметна Ламборгин.

— Може би — усмихна се Равачандра. — Този Силен имал една слабост — обичал да си попийва. За цар Мидас не било трудно да го упои и да го укрие в двореца си. После поискал от бог Дионис да му изпълни едно желание, за да освободи пленника. И знаеш ли какво пожелал? Всичко, което докосне, да се превръща в злато.

— Умно! — одобри момчето.

— Умно, но не съвсем. Отначало било много вълнуващо. Магията действала безотказно. Щом докоснел нещо, то ставало златно. Ала скоро Мидас се уморил и огладнял. Поръчал да му донесат храна… и в ръцете му тя се превърнала в злато. И още по-лошо — докоснел ли слугите, те също се превръщали в златни статуи. Като чули за това, всички избягали от двореца. Мидас останал сам да умира от глад и жажда. Чак тогава разбрал, че е получил от Дионис не благословия, а проклятие.

— И умрял ли?