Наследникът

— Вярно е, господарю. Отровите са безброй, ала всяка от тях оставя следа и един опитен лекар непременно ще я открие. Ето например най-често употребяваната отрова — арсеникът. Типичните прояви са остри стомашни болки, разстройство, повръщане, много тъмна урина и дъх на чесън. Бадемовият екстракт действа мълниеносно, но също има характерен мирис. Отравянето с опиати е милосърдно, ала се разпознава по свитите зеници…

— Спести си приказките, докторе. Значи ако ти дадат да прегледаш един покойник, ще можеш да разбереш дали е бил отровен или не.

— Съвършено вярно — кимна доктор Фатин. — Излишно е било да биете толкова път дотук, когато всеки опитен лекар можеше да ви го каже.

Гласът на принца изведнъж стана тих и заплашителен.

— Има причина да дойда точно при теб. И сега ще я разбереш. Не се ли славиш именно ти, Фатин ал-Хакими, като единствен в света познавач на Шажира Елноуд — Дървото на смъртта?

— Господарю! — възкликна лекарят с изтънял глас. — Кой ви изпрати при мен?

— Няма значение — усмихна се мрачно принцът. — Просто отговори на въпроса: би ли могъл да познаеш, ако някой е отровен със сок от това дърво?

— Това е безумие, повелителю — бързо заговори доктор Фатин. — Безумие е, кълна се! Вие не знаете за какво говорите. Да, смъртта ще дойде бързо, за по-малко от едно денонощие. Да, на пръв поглед ще изглежда като тежък вътрешен кръвоизлив, най-вероятно от спукана язва. Единственият признак ще се види едва дълго подир смъртта — тялото не изгнива, понеже тази отрова убива всичко живо, дори и невидимите буболечки, пораждащи разложението. Ала аз бих забелязал и други издайнически подробности. Първо — онзи, който е дал отровата, ще се разболее. Тя трябва да се държи в оловна съдина и най-малкият допир до нея непременно ще предизвика изгаряне и мехури по ръцете на непредпазливия. Същото се отнася до приборите за хранене, които са имали допир с отровата.

— Много добре, докторе — пак се усмихна Ахмад. — А ако изчезне онзи, който е дал отровата? Ако изчезнат приборите, а тялото бъде погребано? Ще разбере ли някой?

Фатин ал-Хакими мълчеше и по челото му се стичаше пот, но не от жегата, защото в дюкянчето беше прохладно.

— Отговаряй! — настоя принцът. — Ще разбере ли някой?

— Не — прошепна дрезгаво лекарят. Той замълча отново, после изведнъж си възвърна гласа. — Но кой ще ви донесе сок от Прокълнатото дърво, господарю? Това е сигурна гибел — човекът няма да доживее, за да стигне до вас. Може би ще издъхне още под самото дърво.

Свито под тезгяха, изтръпналото момче чу как отговорът прокънтя като гръмотевица, макар че всъщност принцът не бе повишил глас.

— Ти, докторе. Ти си единственият, който е взимал сок от дървото и още е жив.

— Не! — възрази твърдо доктор Фатин. — Моите почитания, повелителю, но няма да го сторя. И не ще ме принудите нито със заплахи, нито с мъчения.

— О, ще го сториш — изрече почти ласкаво принц Ахмад. — Ще го сториш и то на драго сърце. Кажи ми, драги, колко деца имаш?

— Две — отговори бързо лекарят. — Момче и момиче.

Принцът се разсмя.

— Не лъжи, докторе! Имаш четири деца — три момичета и едно момче. Чуй ме сега. След десет дни ще се върна и искам да получа от теб оловна съдина със сок от дървото. Не я ли получа, децата ще умрат. И жена ти, разбира се. А теб милосърдно ще оставя жив, за да помниш и страдаш. Мълчи! Не искам отговор, а действие. Помни, докторе, имаш само десет дни!

Принцът рязко се завъртя, излезе с широка крачка навън и се метна на коня.

Доктор Фатин ал-Хакими наведе глава. Изпод тезгяха синът му Абдул го гледаше с широко разтворени, блестящи очи.

— Излизай, синко — уморено изрече той. — Чака ни работа.

В малкото мазе под къщата имаше врата, която никога не се отваряше. Наричаха я Забранената врата. Доктор Фатин единствен знаеше какво има зад нея и затова сърцето на Абдул се разтуптя, когато видя баща си да я отключва. Очакваше там да е скрито съкровище, но гледката го разочарова. В тясната стаичка зад вратата нямаше нищо освен вехта дървена ракла, стол и писалище с разтворена книга върху него.

Бащата отвори раклата и се обърна към момчето.

— Помогни ми, Абдул.

Вътре имаше денк от насмолено платно — толкова тежък, че дори с общи усилия едва го измъкнаха от сандъка и трябваше да си почиват на два пъти, докато го изнесат на двора. Лекарят разгъна платното и отдолу се разкри нещо, което напомняше броня — кръгли метални плочки, зашити една над друга като керемиди на покрив или като рибешки люспи.

— Какво е това, тате? — смаяно попита Абдул.

Баща му приклекна, хвана момчето за раменете и го погледна в очите.

— Това, сине, е моето наследство, а някой ден ще стане и твоето. Нашият род от векове изследва Дървото на смъртта. Мечтата ни е да използваме неговата страшна отрова за благото на хората — защото всяка отрова е и лекарство. Още прадядо ми е открил, че невидимата смърт прониква през всичко, освен през оловото. Затова създал този кожен костюм, обшит с оловни плочки.

Момчето погледна със съмнение купчината олово.

— Как ще го носиш? Та той е толкова тежък!