Наследникът

Вече не благословен, а прокълнат, оазисът се смаляваше зад гърба на Абдул, докато накрая дюните го укриха от поглед. Момчето не се озърна нито веднъж. Там вече нямаше нищо за него, освен болезнени спомени и хладни кроежи за мъст. Абдул ал-Хакими можеше да загине в онзи пожар — и всъщност наистина бе загинал. От онази нощ на негово място се появи друго момче със сърце от камък и воля от стомана. Наричаха го Нусафер Елхаджиб и имаше една-единствена цел в живота: да прониже със стрела гърдите на халифа Ахмад.

Проблемът бе само един. Халифът нямаше ни най-малко желание да му се случи подобно нещо и бе взел най-строги мерки да предотврати всяка възможност за атентат.

И все пак имаше начин. Имаше. Ако стрелата бъде пратена от много далече… ако е много тежка, за да не се отклонява… и ако стрелецът е ненадминат майстор…

Елхаджиб знаеше какво му трябва. Стоманен лък — и стрела от маскон.

Бе изминал половината път, когато видя стареца да седи невъзмутимо сред пясъците, без да обръща внимание на непоносимата жега. Приличаше малко на нищия проповедник Джалал ал-Дин, но човек би могъл да ги сбърка само отдалече… или под прикритието на нощния мрак край водите на Нил. Този тук беше облечен не в дрипи, а в снежнобели одежди, брадата и дългата му коса блестяха като сребро, а прорязаното му от дълбоки бръчки лице излъчваше мъдрост и печална увереност.

Момчето спря пред него.

— Значи упорстваш в плана си, Нусафер Елхаджиб? — спокойно изрече старецът. — Не желаеш да продължиш делото на баща си.

— Делото на баща ми! — Елхаджиб се извърна и ядно плю в пясъка. — Какво му донесе то, освен смърт? Престани да ми досаждаш, старче! Не знам кой те праща — пъкълът или раят — но ако наистина си мъдър, би трябвало да разбираш, че за мен няма път назад. Нищо не ще ме върне към миналото. Нищо! Аллах може да ме погуби, но не и да ме спре.

— Ех, гордост на младостта — въздъхна старецът. — Не, момко, Аллах няма нужда да те погубва, за да ти докаже колко крехки и глупави са човешките планове. Особено когато зад тях не стои нищо друго, освен желанието за мъст. Добре, няма да те възпирам, щом така си избрал. Върви си по пътя и дано в края му намериш утеха.

Няколко секунди двамата се гледаха втренчено, после момчето тръсна глава, завъртя се и тръгна решително през пустинята. След стотина крачки се озърна през рамо… и не се изненада, като видя, че от странния старец няма и помен.

Тихо

Ханът „При Железния крал“

11 март 1537 г. на Петата епоха

Ланс се озърна към дърветата, но не видя никъде Кийра. Е, може би така щеше да е по-добре. Вече бе овладял близкото хвърляне, но нямаше никаква гаранция за успех, а не искаше да се излага пред нея. Стигаше му и това, че Хурго Злитопор стоеше на двайсет крачки от него и го гледаше с изпитателно присвити очи. Този път беше дошъл със секирата си и това изглеждаше добър знак за момчето. Стига да успееше да се представи добре.

— Е, момче, коя цел си избираш? — попита старият ветеран.

Ланс посочи един обрасъл с лишеи пън в отсрещния край на поляната. Хурго погледна натам и поклати глава.

— Далече е. Няма да ти стигнат силите.

Без да отговаря, Ланс стисна зъби и се наведе. Прашката вече лежеше готова на земята до него — изпъната, с тежкия камък точно по средата. Той хвана здраво двата края, напрегна мускули, изпробва тежестта и изведнъж вложи цялата си сила в добре отработеното движение. Прашката излетя нагоре, пръстите на момчето освободиха единия край, камъкът продължи полета си по висока дъга и тежко тупна само на две педи от пъна.

Хурго Злитопор одобрително цъкна с език.

— Брей, да му се не види! И окомер имаш, момко, и сила — само мъничко не ти достигна, но още си млад, тепърва има да трупаш мускули. Ние, неандите, имаме яки ръце. А и бързо се учиш. Не бях виждал някой да овладее близкото хвърляне само за четири дни. Пак ще те питам: сигурен ли си, че не искаш да станеш прашкар?

Момчето не отговори веднага. Харесваше прашката, обичаше онова странно чувство, което създаваше невидима връзка между ръката му, камъка и целта. То бе почти като магия. Но упоритото протакане на Хурго бе събудило у него духа на противоречие.

— Никакъв прашкар не искам да ставам — заяви разпалено той. — Ти обеща на баща ми да ме научиш на бой със секира.

— И думата ми на две не става — отвърна спокойно старият неанд. — Щом искаш, гледай.

Изведнъж бойният топор в ръката му рязко излетя нагоре, описа светкавичен кръг над главата му и подхвана вихрен танц из въздуха, прескачайки от едната в другата ръка, обикаляйки напред и назад, докосвайки земята и отскачайки светкавично нависоко. Накрая Хурго спря задъхан и кимна.