Наследникът

— Издържа се някак — успокои го бащата. — Вече три пъти съм ходил с него до дървото.

— Ще се изпържиш в него! — възрази отново Абдул.

— Няма — усмихна се доктор Фатин. — Когато стигна до Дървото, първо ще изчакам да падне нощ и тогава ще го облека. Хайде, стига приказки. Помогни ми да навлека това чудо.

Трябваха им десет минути съвместни усилия, за да надянат тежката дреха върху тялото на Фатин. Тя стигаше чак до земята и го закриваше целия, освен двата остъклени отвора пред очите и още един отвор пред устата, който му позволяваше да диша през няколко слоя марля.

Макар да знаеше, че под всичко това се крие любимият му баща, Абдул не можеше да се отърве от чувството, че пред него стои някакво зловещо чудовище — може би джин от старите приказки. А гласът, който прозвуча изпод качулката, бе точно като на джин — глух и страховит:

— Донеси сега кофа вода и ме облей от глава до пети.

— Защо, татко? — попита момчето.

— Трябва да бъдем сигурни, че нито капка няма да проникне до мен — отговори зловещият глас. — Хайде, побързай, че почвам да се задушавам!

Същата вечер доктор Фатин заръча на жена си да отведе децата при сестра си в Ел Фаюм и да не се връща, докато не получи вест от него. После натовари оловния костюм върху камилата и пое през пустинята към прокълнатото място, където растеше Дървото на смъртта.

За малкия Абдул гостуването при братовчедите беше истинска радост. С тях никога не скучаеше — те винаги измисляха нови игри, а и големият град предлагаше безброй развлечения. Вярно, от време на време с тревога се сещаше за баща си, но тревогата бързо отлиташе, заличена от наивната детска вяра, че родителите са най-могъщите хора в света и нищо лошо не може да им се случи.

Две седмици по-късно до Ел Фаюм стигна тъжната вест за смъртта на стария халиф. Из целия град увиснаха траурни знамена, ала увлечените в игри деца не им обръщаха внимание. После траурът отмина и животът продължи по старому под властта на новия халиф Ахмад.

Едва два месеца след онзи съдбоносен разговор доктор Фатин ал-Хакими се появи в Ел Фаюм. Изглеждаше тъй измършавял, посърнал и състарен, че жена му плесна с ръце и се завайка:

— Фатин! Слънце мое! Какво те е сполетяло?

— Нищо, жено — глухо отвърна той. — Сторих каквото трябваше и дано Аллах ми прости греха. Боях се, че може да стане и още нещо, но всичко е наред. Време е да се прибираме у дома.

— А може ли да вземем Галиб да ни погостува за две-три седмици? Двамата с Абдул станаха неразделни приятели.

— Може — съгласи се Фатин, но очите му гледаха някъде в пустотата, сякаш изобщо не бе чул въпроса.

През цялото време на пътуването той си остана все така унил и замислен, но когато зърна отново оазиса, на лицето му се върна лека усмивка. Старата къща с белосани стени сякаш безмълвно го подканваше да продължи живота си и да изкупи с добри дела неволно сторения грях. Преди да прекрачи прага, Фатин стисна юмруци и мислено се закле да помага още по-усърдно на страдащите.

Ала съдбата не му даде този шанс.

На третата вечер след завръщането цялото семейство бе седнало да вечеря под лозницата в двора. Над пустинята царуваше звезден мрак и откъм езерцето полъхваше благословена прохлада. Петролната лампа, закачена над софрата, опитваше да се пребори с тъмнината, но успяваше да обрисува само един тесен светъл кръг около насядалите хора.

Фатин обра с пръсти последните зрънца ориз, въздъхна доволно, облегна се на стената и махна с ръка към сина си.

— Абдул! Бягай горе да ми донесеш лулата.

— Да, татко — отвърна послушно момчето, скочи на крака и изтича към горния етаж на къщата.

Там го завари бедата. Тъкмо бъркаше в чекмеджето на скрина до прозореца, когато от нощта като адски демони излетяха въоръжени конници. В светлината на лампата блеснаха саби, раздадоха се писъци, плисна кръв и всичко свърши за броени секунди, ала на Абдул му се струваше, че цяла вечност е гледал през стъклото как падат мъртви баща му, майка му, сестрите му и братовчедът Галиб. Беше се вцепенил от ужас и кой знае защо най-много го потресе не самата смърт, а кървавите петна по бялата покривка. Мама няма да може да изпере това, помисли си той и изведнъж дъхът заседна на гърлото му, защото осъзна, че майка му вече никога няма да пере.

Долу конниците скочиха от седлата. Бяха облечени в черно, с черни превръзки през лицата, които оставяха открити само очите.

— Пребройте ги! — заповяда най-едрият, навярно предводител на шайката.

— Шестима — отговори след миг един от нападателите. — Точно както ни казаха: докторът, жена му, три момичета и едно момче.

— Добре — кимна главатарят. — Проверете дали са мъртви, запалете къщата и да се махаме. Господарят ще е доволен.

Пет минути по-късно злодеите яздеха през нощната пустиня, а пред тях танцуваха грозни, безформени сенки, хвърляни от пламъците на пожара в благословения малък оазис.