Наследникът

— Това ще искам от теб, редник Ланс Седмотер. Боят със секира не е груба сила, а изкуство. Сега разбираш ли защо исках от теб да се научиш да стреляш с прашка? Близката стрелба — заради замаха при вдигането на топора. Далечната стрелба — заради въртенето над главата. На първо време това ще искам от теб: да усвоиш до съвършенство вдигането и въртенето. Останалото е по-сложно, но с време ще те науча и на него. Хайде, дръж топора и се упражнявай, а аз отивам при баща ти, че от уроците ми пресъхва гърлото.

Ланс хвана секирата и трепна от изненада. Беше прекалено лека.

— Ама тя е от дърво — промърмори разочаровано той.

— А ти какво си мислеше? — усмихна се Хурго. — Че ще ти дам стоманена, та да се осакатиш при първата занимание ли? Зелен си още за истинска бойна секира, момко? Научи се да танцуваш началните движения, пък след ден ще дойда да те видя докъде си стигнал.

Останал сам, Ланс изпробва въртенето над главата, но бързо му омръзна и той отпусна ръка.

— Не е зле — раздаде се гласът на Кийра. — Ще трябва да опитаме заедно, както с прашката. Искаш ли?

Гласът й идваше отвисоко и като вдигна глава, Ланс я видя на един клон. Беше наблюдавала през цялото време.

— Искам — охотно се съгласи той.

Тя пъргаво се спусна по клоните и скочи до него.

— Ама няма да е сега. Има нещо по-интересно. Открих в гората леговище с малки дългозъбчета. Знаеш ли колко са хубави? Да вървим да си поиграем с тях.

— И като дойде майка им, ще ни оглозга кокалите за нула време.

— Ама теб страх ли те е? — изненада се Кийра.

Честно казано, малко го беше страх, но за нищо на света не би признал това пред момиче. Особено пък пред Кийра.

— Да вървим — каза решително Ланс. — А после ще потренираме заедно, бива ли?

Коперник

14 юни 1537 г. на Петата епоха

— Ивон, Ивон! Да знаеш само какво…

Ермелинда прекрачи прага и застина като вкаменена. Не можеше да повярва на очите си. Захлупена върху масата, гувернантката й плачеше неудържимо. Истински — с порой от сълзи и задавени сърцераздирателни ридания.

Принцесата се втурна към нея и я прегърна през раменете.

— Ивон, какво има? Какво е станало? Кой те обиди?

Госпожица Леверие само издаде някакъв нечленоразделен звук и посочи с треперещ пръст плоската дървена кутия върху масата. Съвсем объркана, Ермелинда огледа капака. Познаваше много добре както надписа CIGARILLOS DE CUBA, така и картинката с усмихната тъмнокожа жена в червена рокля и с пура в ръката. Точно в такива кутии пристигаха любимите пурети на гувернантката. Без сама да знае какво очаква, тя повдигна капака и ахна. Върху една от пуретите бе нанизан златен пръстен с грамаден прозрачен камък, който при всяко потрепване на светлината хвърляше ярки дъгоцветни отблясъци.

— Ивон, това диамант ли е? — прошепна момичето.

Гувернантката кимна, без да спира да плаче.

— Откъде се е появил?

— А ти как мислиш, глупаво момиче? — изхлипа възмутено госпожица Леверие. — Да не си въобразяваш, че с моята мижава гувернантска заплата мога да си позволя да купувам терански пурети? Ектор ми ги праща, естествено. Ектор Буска от Хавана. Той е сложил пръстена вътре, няма кой друг.

Ермелинда изобщо не се обиди. Такава си беше Ивон — често даваше воля на езика, но никога със зла умисъл.

— Онзи Ектор Буска ли? Дето си ми разправяла за него? И сега ти праща пръстен с диамант? — Тя пак се загледа в камъка. — Ама… не е ли неприлично голям?

Госпожица Леверие подсмръкна, избърса очи и явно се поободри.

— Глупости, млада госпожице! От мен запомни: нито един диамант не е прекалено голям. Както казваме ние в Лютеция, диамантите са най-добрите приятели на жената. Пък и Ектор си е такъв. Обича всичко да прави с размах.

— И сега какво? — попита развълнувано Ермелинда.

— Сега сигурно някой ден ще пристигне на буен кон и ще ме грабне.

— А ти?

Гувернантката вирна глава.

— Аз ли? Ще го зашлевя през лицето и ще го попитам: Къде беше толкоз години, негоднико?

— И няма да тръгнеш с него? — смая се принцесата.

— Ех, мило мое момиче… Да бях на твоите години, щях да хукна с него боса и по нощна риза. Но една жена си има и гордост, нали така? Пречупи ли се веднъж, остава пречупена за цял живот.

Ермелинда помълча и изведнъж прошепна с широко разтворени очи:

— Ивон, ами ако дойде на бяла каляска окичена с рози? Пак ли ще му откажеш?

— Като в приказките? — За момент очите на госпожица Леверие се замъглиха, сякаш наистина виждаше бялата каляска. — Не знам, Линда. Тогава сигурно не бих имала сили да му откажа. Но мъжете не ги разбират тия неща, ma cherie. Просто не им е дадено да разберат. — Тя скръбно въздъхна и с рязко движение захлопна капака на кутията. — Е, какво искаше да ми кажеш?

— А, нищо особено. Чух, че скоро ще ни гостува знаменитата театрална трупа на Пертинели. Идват чак от Тера и ще ни представят музикалната комедия „Двамата неанди“. Няма да познаеш чия е музиката.

— Не ми е до гатанки, момиче! — намръщи се госпожица Леверие. — Казвай каквото ще казваш.

— На Айвашевски.