Натоварени със зло

За по-нататъшната съдба на Муджа ибн-Мурара се знае малко. Къде повече, къде по-малко благополучно той управлявал Йемама, която възприела исляма, редовно плащал данък на халифа и с желязна ръка потушавал безредиците. Умрял някак странно. Съществува версия, според която някакъв магьосник предварително предсказал деня и часа на неговата смърт. И наистина, в определеното време той бил намерен заклан на килима в своите покои. Кой и как го е заклал, останало тайна. Осведомените хора свързвали това убийство с претенциите на Муджа да оглави похода на мюсюлманите срещу Египет.

27. Саджах.

О, Саджах!

Саджах от Джезира!

Гърдите ти…

Когато получил бележката, Рахал не размишлявал нито минута. Бележката била написана на арамейски: „Любими! Чакам те в Басра60 Бързай, защото може да закъснееш“. Четири месеца чакал този зов и ето, дочакал го. Станал и излязъл от шатрата дори без да се извини на Шурхабил. Военният съвет останал зад гърба му. Той вече го бил забравил. Разпоредил се полугласно. Цяла вечност подготвяли камилите за път. Най-сетне доложили, че всичко е готово. Той поел от ръцете на Мълчаливия Барс драгоценното ковчеже, обшито със свинска кожа и сам го привързал към седлото на своята, наречена Белия корем.

След десет минути зад него останали Акраба, спящата армия и полето на утрешната битка. Той вече ги бил забравил. До Басра имало тридесет прехода с керван. Трябвало да изминат този път за десет денонощия и дори по-бързо. Това било в границите на възможното. Имали под себе си най-добрите едногърби камили в Арабия, а и ездачите били най-добрите в Арабия: двадесет бивши таради, хора, отхвърлени от род и племе, двадесет телохранители, двадесет поети, двадесет побратими, предани един на друт до край, които почитали него, Рахал, като самия бог. Или, може би, като самия дявол. Те никога не му задавали въпроси за нищо, така както ръцете ти никога за нищо не питат. За миг си помислил с топлота за тези хора.

Той бил безумен. Любовта на стар човек винаги изглежда малко комична. През това лято Рахал навършил шестстотин тридесет и четири години. Любовното безумие на старец вече не може да предизвика нито усмивка, нито съчувствие. То предизвиква само страх. Сега Рахал бил неудържим, нищо не можело да го спре. Нито войска, нито самум, ни земетресение. Нито дори морето. Нито дори смъртта. Най-малкото така чувствал той самия себе си. Той самият бил по-страшен от всеки самум, земетресение или смърт. Отново го нарекли „любими“, а той можел да закъснее.

Саджах.

О, Саджах!

Саджах Месопотамска!

Бедрата ти…

(С непривично и неприятно чувство на стеснение в сърцето наблюдавах крадешком Ахасфер Лукич и виждах как се мята из стаичката ми и постоянно събаря с рамо накаченото по стените оръжие, как чупи и пука пръсти, как ту се хвърля към вратата и замира там, опрял слабите си ръчички в касата, ту се стоварва със замах в куцото ми кресло, сложено до масата и барабани по нея с юмручета, редом с назъбения йеменски меч на Муджа ибн-Мурара — малък, нелеп, безобразен — и все говори, говори, говори…)

Отрядът летял стремително през пустинята, а шайките от разбойници тамити вече готови за нападение, обръщали ужасени конете си и като ята гъски презглава се пръскали накъдето им видят очите.

Басра.

Тя вече не е тук. Имало бой, персите я отблъснали и тя отстъпила към Хира. Точно към Хира ли? Танухидът, който умира от раните си, се кълне в бога на своето племе: тръгнали към Хира — здрава, прекрасна, но тъжна. Нима съм закъснял? Нима съм й бил нужен тук, край Басра? Проклети перси!

Търговците от кервана, който им се изпречва на пътя, падат по лице на нажежения пясък и мислено вече са се разделили с всичко жълто и бяло, меко, сухо и течно, и с живота си дори. Няма време! После, братя, после! Напред!

Хира.

Тя е била тук. Още димят развалините на гарнизонната казарма, още плачат и бълват проклятия жените, застанали на прага на своите мазани с глина колиби, които сега са обърнати наопаки, още се люшка въжето на напречната греда, на която наредила да обесят един ромейски поп, известен с кървавите си разправии с несторианците61… Слава на всички богове, този път тя е имала успех, разгромила ромеите и тръгнала към Алеппо… Накъде? Към Алеппо ли? Тя също е обезумяла. С тълпа диваци да тръгне сама срещу цялата ромейска мощ! Това явно е любовна мъка. Той я разбира. Готова е желязото със зъби да гризе, само защото любимият не е при нея. Той си спомня за горската поляна край Ганг след любовната игра на двойка леопарди. Тя изглеждаше сякаш табуни диви жребци са се били цял ден и цяла нощ на живот и смърт. Такава е и любовната мъка на Саджах. А любимият е много бавен. Той едва-едва пълзи по безкрайните пясъци… Коне! От къде да намери коне?