Натоварени със зло

Г. А. продължава да мълчи. Той вече не просто го гледа, а съвсем открито и откровено го разглежда. И Михайло Тарасович не може да издържи това разглеждане. Спира за малко, издува бузи и бавно изпуска въздуха.

М. Т. (с един тон по-ниско). На ваше място аз въобще, извинете за израза, щях да си трая. Споразумение… Какво споразумение може да има в тия работи? Ами че вие знаете ли, че можех и да възбудя дело против вас? Укриване на важна за следствието информация и помагачество, между другото… че дори и укривателство, ако искате да знаете! Това не е шега работа. Можете да изгубите не само депутатския си мандат, можете да изгубите всичко… (Той отклонява поглед, после бегло поглежда Г. А., после отново отклонява поглед и продължава вече съвсем миролюбиво). Ама недейте преживява чак толкова, Георгий Анатолиевич! В тази операция няма да има нищо страшно. Главните хулигани съм ги задържал и според закона четиридесет и осем часа ще си седят мирно и тихо. Личният състав е инструктиран и всички ексцесии ще пресичаме още в зародиш… Какво толкова има да се тревожиш? Нали и аз искам всичко да мине гладко, без сбивания, без кръв… Нима не разбираш?

Г. А. изключва телефона.

Той огледа много внимателно всички един по един, сякаш се надяваше да открие в нас нещо обнадеждаващо, но не го откри и каза:

— Край. Сега вече наистина е край. „Всички лоши правителства действат винаги по един и същи начин — действията, които целят отстраняване на следствията от злото, всъщност усилват неговите причини.“ От къде е това?

— Ключевски56 — отговори веднага Асколд.

— Правилно — потвърди Г. А., но пролича, че мисли за друго. — Впрочем, има още един шанс…

Набра някакъв номер и на екрана се появи една недоволна старица. Г. А. я поздрави кратко и я помоли да извика на телефона Гарик. След десет секунди на екрана възникна Гарик. Това беше същия онзи зелен храст, който наскоро беше дотърчал в лицея с репеите по главата. Проведе се примерно следният разговор.

Г. А. Гарик, трябва спешно да видя Нуси.

Гарик. Нуси е в ложата.

Г. А. Нека дойде щом избелее.

Гарик. Ще избелее щом наближи дъждуването.

Г. А. Предай му да дойде възможно най-бързо. Ще го чакам.

Гарик. Като трева по вятъра (или нещо от този род).

Другите не разбраха нищо от този разговор. Никой от тях не беше ходил във Флората и не знаеше кой е Нуси, но аз знаех и, макар да не разбрах жаргона, се досетих, че Г. А. вика водача на Флората, най-вероятно за да ги убеди да вдигнат лагера и до сутринта да си тръгнат. Това действително е последният шанс. Същевременно и най-добрия изход — за тях, и за града. Само че този последен шанс беше нищожно малък. Ако можеше толкова лесно да ги убеди някой да си тръгнат, Г. А. отдавна щеше да го направи.

Г. А. ни помоли да го оставим сам, а гласът му звучеше уморено и виновно. Когато станахме да си тръгваме, Асколд изведнъж попита: „А как да разбираме онези думи за укриване на информация и за престъпления?“ (Все пак, този Асколд е учудващо студенокръвно същество!) Г. А. мълча толкова дълго, че аз реших, че въобще няма да отговори. Но той все пак отговори: „Това трябва да се разбира така, че в историята има много случаи, когато ученици са предавали учителя си, но не мога да си спомня случай, когато учител да е предал своите ученици.“

20 юли, седем вечерта

Защото тогава той веднага преставал да бъде учител. И в историята вече не го записвали като учител.

Исках да отида да си поговоря с Ваня Дроздов и другите за това, какво мислят да правят утре. Ще тръгнат ли всички като един? Ще има ли развети знамена? Дали няма да си глътнат по малко за храброст? Все пак е акция — нова, непривична работа!

Късно съм се сетил. Пред лицея вече няма никого. Само фасове се валят и малка групичка юнаци, отрупани край последното звукче се препират кой да го мъкне обратно. Освен тях само пазителите на реда се разхождат в далечината. („В далечината се рееха кварталните.“)

Появи се Ираклий Самсонович. Обяснява дълго и объркано, че сутринта не го били пуснали да мине. За утре готви хаши57.

Яви се и библиотекарката. Направи ми забележка, че не съм върнал днешните вестници обратно на мястото им. Отвърнах й грубо. Голям съм грубиян.

Тъпо ми е. Не ми се ще да виждам Асколд (което е лошо). Зойка е в минорно настроение, а Ирка повтаря като заклинание, че всичко ще бъде наред.

Ръкопис „ОЗ“ (26–27)

26. Тази история започнала преди тринадесет века и половина, когато пророкът Мохамед вече бил умрял и първият арабски халиф Абу Бакр58 започнал да разпространява исляма на Арабския полуостров.

Имало някой си Нахар ибн-Унфува, по прякор Раджал или Рахал, което значи „който много ходи пеша“, „който много пътешества“ или, по-просто казано — „скитник“, „човек, който се шляе“. Отначало той бил ученик и довереник на Мохамед, живеел заедно с него в Медина, четял Корана и укрепвал вярата си в исляма. После Мохамед го изпратил като свой мисионер и човек за свръзка в Йемама при Мусейлима — вожд и вероучител на племето Бену-Ханифа.