Натоварени със зло

Те минаха от двете ми страни и заслизаха по стълбите, а аз говорех след тях. А може и да не съм говорил, може би само съм го мислил. Сега вие го изпратихте на кръста. През целия останал ви живот съвестта ви ще бъде омърсена. Ще дойде време, когато ще си скубете косите щом си спомните за този ден — как сте го оставили смазан и самотен в кабинета и сте се скрили в тълпата, където всички ви се усмихват сервилно и бодро ви отдават чест…

И със свирепа наслада долавях вълните от обърканост, недоумение и недоволство от себе си, които излъчваха техните сковани гърбове и акуратните им черни тилове.

20 юли, пет и половина вечерта

Когато нервите ми се поуспокоиха, отидох да видя как се чувства Г. А. Всички от нашата група вече се бяха събрали там. Серафима Петровна поднесе кифлички. Пиехме чай и мълчахме. Ирка ме поглеждаше някак странно, а Зойка все ми слагаше допълнително кифлички. Май все пак са чули как виках на Първия. Пък може и нищо да не са чули, а просто видът ми да не е бил достатъчно успокоен.

После Г. А. си погледна часовника и включи телевизора. Оказа се, че точно днес Пьотр Викторович, главата на града, е намислил една седмица предсрочно да направи ежемесечното си обръщение към своя град.

Обичайната двадесетминутна реч. Както винаги самохвален, обикновен, обтекаем, малко хитър и задушевен. Нашите не малки постижения и, главно, нашите недостатъци, недовършени и недообмислени неща. От една страна — средствата са усвоени, но от друга — сроковете не се спазват; от една страна — валутните постъпления се увеличават, но от друга — квалифицираната работна ръка намалява; от една страна — не сме се научили още да работим както трябва, но от друга — съвсем се отучихме да почиваме…

И едва към края, без особено подчертаване, като за неща, които са добре известни на всички и затова не се нуждаят от особени обяснения — първо за работата на ХЕИ (недостатъчен надзор на пречиствателните съоръжения, успешно ликвидиране на сезонната епидемия по лалугерите), и чак след това, най-сетне: „В околностите на града ни възниква нездрава от хигиенна гледна точка обстановка, особено на десетия километър, при завоя на Тешлица. Не мога да кажа, че не сме правили нищо. Убеждавахме, предупреждавахме, провеждахме разяснителна работа. За съжаление без успех. Кучетата, разбирате ли, си лаят, а керванът все така си върви. Отдавна сме разработили всички необходими мерки. Не можем да бъдем упрекнати за нищо, освен за излишно бавене, което идваше от нашата, може би, излишна, търпимост. Мога да заявя, че днес сме отправили нашето последно и окончателно предупреждение. Всяко търпение си има край и търпението на нашия град се изчерпа.“ След това отново — за пресушаването на Ерьоминското блато, за мерките против безстопанствените животни, още около две минути самохвалене и простодушие, и — „Довиждане, до следващата ни среща. Благодаря за вниманието“.

Това е положението. Е, няма що, благодарим ти, Пьотр Викторович. „Кметът помага, но в кошара не вкарва. Който е за доброто дело, той ми е съюзник“.

Г. А. изключи телевизора. Не поглеждаше към нас и аз си помислих, че не иска да ни погледне, защото изпитва срам пред нас, пред своите ученици. Срамуваше се пред нас заради цялото човечество. Във всеки случай за себе си бях сигурен, че изпитвам срам и затова се стараех да не поглеждам никого. Само Г. А., и то крадешком.

Той придърпа телефона и набра някакъв номер. На екранчето се появи Михайло Тарасович — леко флегматичен и безметежен. Имаше такъв вид, като че най-грубо са му прекъснали заслужената почивка. Впрочем, щом разбра кой го безпокои, той съвсем правдиво изигра радост, шумно и многословно поздрави Г. А. и с добродушен укор в гласа започна да изказва мнението си за вчерашната статия.

Г. А. го прекъсна веднага. Какво става? Значи утре все пак ще има акция? Михайло Тарасович изду бузи и с въздишка разтвори ръце: какво да се прави, това е животът. Г. А. продължи с много рязък тон: „Как не ви е срам! Нали ми обещахте!“ Михайло Тарасович престана да се усмихва и отвърна надменно: „Какво съм ви обещал? Не съм ви обещавал нищо!“

Г. А. Срамота е, Короманов. Срамота! Срам ме е пред хората заради вас! А какво ще стане ако разкажа на всички за нашето споразумение?

М. Т. За какво споразумение? Нямаше никакво споразумение… Мислете какво говорите, Георгий Анатолиевич. Аз съм служебно лице. Не съм какъв да е човек и не влизам в споразумения с частни лица!

Г. А. го гледа мълчаливо изпод натежалите си клепки и колкото по-дълго го гледа, толкова Михайло Тарасович става по-каменен и по-бронзов, и вече се превръща не просто в образцов началник на градската милиция, а в паметник на образцовия началник на градската милиция.

М. Т. (отсечено) Бих ви помолил да не се самозабравяте. Нямам намерение да понасям намеци и оскърбления. Може и да сте заслужил човек, но тогава би трябвало още повече да спазвате мярка и да съблюдавате реда…

И още нещо, все от този род, изпълнено с достойнство и служебна добродетелност от най-висша проба.