Натоварени със зло

— Омар ибн ал-хатаб е жалък пес и син на роб! — изпищя шишкото. — Той стана халиф само защото Пророкът, по грешка на Рахман, спря благосклонния си поглед върху неговата малокръвна дъщеря! Кълна се в тъмната нощ, в черния вълк и в планинския козел, че освен тази малокръвна дъщеря, Омар не е имал и няма да има нищо друго, нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето!

— Кълна се в мрачната нощ и в смелия вълк — отвърна Ахасфер Лукич, — че ти, Мужда, нямаш дори дъщеря, да не говорим пък за синове, защото Рахман е справедлив. Върви си, Рахман няма нужда от теб.

Шишкото дръпна брадата си с две ръце и облещи очи.

— Не моля за служба — изхриптя той. — За милосърдие моля… Не мога да се върна назад. Няма да преживея тази нощ, съвсем сигурно знам… Нека Рахман ми разреши да остана при нозете му!

— Няма за тебе място при нозете на Рахман, Муджа ибн-Мурара, предателю. Върви при салуките, ако пожелаят да те приемат, защото е казано: ти имаш семейство по-близко от нас — вечно гладният; петнистият с късата козина и вонящата с гривата… Само че салуките няма да те приемат и дори таридите няма да те приемат, защото си станал прекалено стар и тлъст за да можеш да накараш някого да трепери…

Аз не разбирах почти нищо от това, което ставаше. През цялото време ми се струваше, че Ахасфер Лукич тормози този дебел старец, така да се каже, от педагогически съображения, че първо иска да му набие малко обръчите, а после ще се направи, че се е размекнал и все пак ще го допусне на аудиенция. Много скоро обаче разбрах, че няма да го допусне. За нищо на света. Никога.

Изглежда и старият дебел Муджа също да го разбра. Облещените му очи се присвиха и спряха да шарят, за да изпепелят с ненавист. Той впери тежък поглед в лицето на Ахасфер Лукич и прохриптя:

— Ти, който си лишен от срам и позволи да те наричат с името на Абу Сумама, познах те! Познах те по отсеченото ухо, Нахар ибн-Унфува, наречен Рахал! Кълна се в горещия самум и безумната камила, че сега ще ти отсека и другото ухо с моята йеменска сабя!

Късите му пръсти нервно зашариха по лявото бедро, но там сега нямаше нищо освен шнура, който крепеше полусмъкнатите му шалвари. Без да се изплаши ни най-малко, Ахасфер Лукич отвърна с подигравателна усмивка:

— Кълна се в празната кана и оглозганата кост, че ти, Муджа ибн-Мурара, няма на никого нищо да отсечеш. Това тук не ти е Йемама, така че внимавай да не би на теб да ти отсекат последното дето виси. Махай се, или ще заповядам на своите ифрити и джинове да те изхвърлят като някой крастав, влязъл в чужда шатра.

Някой започна да диша учестено в ухото ми. Погледнах назад. Ифритите и джиновете се бяха явили като по поръчка. Цялата бригада в пълен състав. Сигурно и те се бяха събудили и бяха дотичали да видят какви са тези викове. Всички бяха неглиже, дори и Селена Благая.

Само Пьотр Петрович Колпаков беше сметнал за нужно да нахлузи спортен екип с надпис „Адидас“.

От гледна точка на един арабин от средните векове всички ние, вероятно, представлявахме доста страшно и, при всички случаи, фантастично зрелище. Обаче Муджа или не беше от страхливите, или пък вече се беше отказал от всичко, беше се прежалил, и сега мислеше не как да запази живота си, а само как да спаси достойнството си. Той не ни удостои дори с един бегъл поглед. Дишаше тежко, обилно се потеше, но не отместваше поглед от Ахасфер Лукич и все повече се привеждаше напред, като разтваряше все по-широко дебелите си ръце. След малко отново заговори.

— Ти самият, Рахал — той се задави, — си келяв скитник и бездомен пес. Ти смееш да ме наричаш предател. Ти, който предаде самия пророк Мохамед и премина на страната на презрения Мусейлима!…

— Аз пък помня времена, когато ти наричаше този презрян човек милостивия Маслама! — допълни Ахасфер Лукич, но Муджа не обърна внимание на думите му и продължи да говори:

— Ти си страхливец и човек без чест, който заповядва да разсекат на четири един мирен посланик! Спомняш ли си Хабиб ибн-Зейд, когото дори презреният Мусейлима остави да си тръгне без да му стори нищо, за да не наруши справедливостта и обичаите? Хабиб ибн-Зейд беше посланик на Пророка, а ти нареди да го хванат, когато той спокойно си тръгваше, и да му отсекат двете ръце и двата крака, ти Рахал, дано зъбите ти да горят по-силно от огъня на планината Оход!

— Празни приказки говориш — каза снизходително Ахасфер Лукич, — и напразно ме обвиняваш за неща, които самият ти отлично знаеш: презреният Хабиб умъртвяваше невръстни деца, отравяше водата в кладенците и оскверняваше нивите. Отравяше всичко, което Маслама е благословил, защото искаше всичко, получило благословията му, да загине. Аз само заповядах да отрежат краката, носили негодника и ръцете, сипвали отрова.