Натоварени със зло

Както е известно, любовта е зла. Тя поражда странни намерения и провокира този, който обича, към постъпки, които са противоестествени и благородни, благородни до неестественост и дори до извратеност. Ако тук изобщо може да става дума за логика, то моята (според Ахасфер Лукич) е следната: ако на Космократа толкова му се иска да прави гигантски експеримент над милиони, то може би ще благоволи да се задоволи да извърши милиони експерименти върху един? Нали от научна гледна точка това е едно и също, т.е. от научна гледна точка двете ситуации са инвариантни? Нещата опират само до изкуството на експериментатора, а в него не можем да се съмняваме. Що се касае до опитния материал, той е тук пред вас! Погледнете и започнете!

Ахасфер Лукич ме гледаше с някаква смесица от отвращение и възхищение, пляскаше с късите си лапички и повтаряше: „Какво нелепо простодушие! Каква благородна нищожност! Каква невъобразима и неуместна мизинтерпретация на великия образец! Срам! Фанатизъм! Какъв безпомощен фанатизъм!…“

Признавам, че все пак успя да ме накара да се раздвижа вътрешно. Беше извънредно неприятно да усещаш как цялата ти личност е изложена на показ и то пред един опитен микропсихолог. В същото време изпитвах и голямо облекчение — приличах на болен, чиято болест най-сетне е назована и призната, може би за тежка, срамна и неприлична, но излечима. Търсех думи, за да отговоря достойно и вече усещах енергетичните и раздразнени удари на пулса в слепоочията си, целебната злоба вече се разбуждаше в мен, но не намерих нужните думи и Ахасфер Лукич продължи да говори.

Откъде се е взела у мен тази презумпция за зло? Откъде е този натрапчив стремеж да трупам ужас върху ужас и страдание върху страдание? Откъде е този инфантилен мазохизъм? Той, Ахасфер Лукич, разбира от къде се е появило у мен всичко това. Но аз все пак съм научен работник и би следвало самата ми професия, самата ми идеология да изисква от мен да имам по-широк поглед, да анализирам добросъвестно и да се опитвам с особена предпазливост към онова, което лежи на повърхността и е достъпно за всеки полуграмотен идиот.

Той разбира, че моят начин мислене ме кара да строя хипотези за всичко, което ме заобикаля. Аз не обичам и не умея да мисля без хипотези. За бога, нека да е така! Но щом съм почнал да строя хипотези, защо непременно трябва да бъдат толкова ужасни, че да докарат до лудост и самия мен? Защо не предположа нещо мило и приятно, нещо, което радва душата? Защо, например, не предположа, че известното лице напълно отчаяно от невъзможността да залее Вселената с добро, е решило поне да я избави от злото? Как бих възприел следната идея: да се съберат в апартамента без номер всички най-отвратителни, безапелационно непоправими и упорити носители на всякакъв вид зло и след това да бъдат удавени в Тускарорската падина52? „Удавете всички!“ Фауст. Пушкин.

Аз в никой случай не трябва да си въобразявам, че тази хипотеза има нещо общо с истината. По своето ниво и дълбочина тя е също толкова жалка, колкото и първите две. Но нима аз не мога да видя, че тя има поне едно предимство — предимството на оптимизма?

Никак не е трудно да се досети човек какво ми е попречило да предпочета оптимизма пред всички други хипотези, които ме карат да затъвам в мрачното блато на апокалиптичните и псевдонаучни ужаси. Още самият външен вид на известното лице ни най-малко не спомага за появата на каквито и да са светли чувства. Освен това и неговата неприятна метаестественост. Неговата грубост. Неговата гнусливост от подобните на мен. Неговите истерии. И накрая — навикът му да блещи очи, който навик предизвиква дори у Ахасфер Лукич рефлекторно треперене.

Всичко това е така. Но въпреки всичко аз не съм могъл да не забележа неговата постоянна изтощителна заетост. Неговото мъчително, но неутолимо любопитство. Неговите лутания. Не съм могъл да не забележа, че върху тези осакатени рамене лежи невидим и неразбираем за мене, но явно тежък кръст. Да не забележа неговата разсеяност, странните му езикови грешки и неразбираеми нареждания… Дали изобщо биха ми стигнали силите да разбера какво значи това да бъдеш едновременно във всичките осемдесет и отгоре измерения на нашето пространство, във всичките четиринадесет паралелни свята, на всичките девет места от където като вулкан изригват човешки съдби! В състояние ли съм да разбера, че Вселената е твърде голяма дори за него, а времето все така си минава, то само отминава — и за него, и през него, и покрай него…

Ахасфер Лукич се развълнува. Никога преди не бях го виждал такъв. Стори ми се, че това беше възторгът на самоунижението. Слушах го със затаен дъх, но в най-патетичния момент над нас прогърмя познатият глас, изпълнен с познатото ядно презрение:

— Ей, в кухнята! От четвърти котел има утечка! Пак ли си чешете задниците?