Натоварени със зло

25. Не бях чул звънеца на входа. Впрочем сигурно никой и не е звънял. Събудиха ме гласовете, които боботеха наблизо и ставаха все по-силни. Отначало не разбирах нито дума, дори не разбрах кой у нас боботи така посред нощ — гърлено, яростно, с придихания, на език, който ми е напълно непознат. Впрочем, доста бързо ми стана ясно, че единият от боботещите е Ахасфер Лукич, а после, както обикновено става, започнах да долавям и за какво боботят — в началото само общия смисъл, а по-късно — и отделни думи.

Това, което долових, съвсем не ми хареса — нито общия смисъл, нито отделните думи, а най-малко пък тона, който постоянно се повишаваше и затова бързо си нахлузих панталоните, свалих от стената тежкия шестопер53 и изскочих в коридора.

Там беше тъмно и пусто, защото цялата ни кантора спеше, но в антрето светеше и аз видях Ахасфер Лукич, който стоеше в профил към мен и с лице към предполагаемия си събеседник. Събеседникът му не се виждаше заради чупката в стената — можеше да се предположи, че той не го пуска да престъпи прага.

Можеше да се предположи също, че Ахасфер Лукич току-що е станал от леглото: беше с бежовото си бархетно бельо с щрипките54, което помнех още от хотела на обсерваторията, под фланелката му се подаваше краят на черния вълнен шал, с който нощем си опасваше кръста, понеже предчувстваше приближаващия радикулит и дори не си беше сложил изкуственото ухо, а го беше оставил да си лежи в ръбестата водна чаша с агар-агар55.

Невидимият за мен посетител извика нещо гърлено в смисъл, че на демоните на злото и падението е дадена голяма власт, но не им е разрешено да преграждат пътя на този, който търси милостта на Милостивия, понеже е казано: не е дадено на роба да се сражава, неговата работа е да дои камилите и да привързва вимето им. В отговор на това странно съобщение Ахасфер Лукич проговори, но вече съвсем ясно и разбираемо за мен и с леко напевен глас, като явно цитираше:

„Нивите си отбранявайте, на търсещия милост давайте убежище, а дръзкия прогонвайте“. Защо не ми каза тези думи, о Муджа ибн-Мубара? Или мръсният ти език не се обръща в устата, за да ги повтори след онзи, когото ти предаде?

Аз излязох в антрето и застанах до него, като държах шестопера така, че да се вижда. Сега вече виждах абитуриента. Това беше един пълен, бих казал дори тлъст старец, обут в сини копринени шалвари, които падаха върху бродирани със злато чехли с извити нагоре върхове. Шалварите едва се крепяха на бедрата му, огромен корем, обраснал със сиви косми и с дълбоко хлътнал пъп висеше над тях, гърдите му, космати и тлъсти, бяха провиснали като на жена, заоблените рамене блестяха от пот, кръглата му прясно избръсната глава беше омазана със сажди, следи от сажди се виждаха по цялото му тяло, като черни линии, оставени от черните пръсти, почернялото от слънцето лице също беше в сажди, по разбърканата бяла брада личаха следи от мръсни ръце, а кръвясалите му черни очички шареха насам-натам, сякаш не знаеха на какво да се спрат.

Входната врата на апартамента липсваше. Вместо нея зееше огромен триъгълен отвор и от него се подаваше разкошен килим на едри цветя, единият ъгъл на който лежеше върху линолеума на нашето антре (по същия начин както тия дни, когато заедно с Балдур Дългоносия в антрето влезе огромна пряспа полуразтопен сняг). Абитуриентът стоеше на килима си. Не разбрах дали Ахасфер Лукич не го пускаше по-навътре или пък той самият се страхуваше да стъпи на гладкия зелен линолеум. След кратко мълчание абитуриентът заговори гръмко и тържествено:

— Демоне на злото и падението Абу Сумама, отново и отново те заклинам: пред теб е смъртният, който е нужен на Рахман!

Ахасфер Лукич му отвърна със същия тържествен тон, като явно го пародираше:

— Муджа ибн-Мурара, ти най-нищожен сред смъртните, който предаде учителя и благодетеля на своето племе Маслама Йемамски, отново и отново ти казвам: ти не си нужен на Рахман!

Муджа ибн Мурара облиза несъзнателно пресъхналите си устни и хвърли бърз поглед над мазното си рамо към тъмния триъгълен отвор зад себе си, сякаш очакваше оттам да му подскажат нещо.

Трябва да спомена, че мракът там не беше напълно непроницаем. Тлееше някакъв червеникав огън — може би от огнище, или от мангал — и пламъчета на светилници се полюшваха от течението, а и нещо метално проблясваше — като че ли по невидимите стени имаше накачено оръжие. И в тази мъждива светлина ми се струваше, че виждам някакво белезникаво лице, на което вместо очи и уста има черни дупки, изпълнени с ужас.

След като не получи никаква подкрепа от мрака, шишкото извика с дрезгав глас:

— Аз заявявам, че ти лъжеш, Абу Сумама! Рахман има нужда от мен! Стига само той да поиска и в негово име аз ще залея Египет с кръв!

— Той няма да поиска — каза Ахасфер Лукич равнодушно. — И Омар ибн ал-Хатаб също ще мине без тебе. Той ще завладее Египет с меча на Амр. И, между другото, ще го направи без много кръв…