Натоварени със зло

Голяма част от всичко това не ми беше известно, защото не ме бяха посвещавали в нищо, така че аз останах съвсем равнодушен под градушката от упреци и диатриби49, които той изсипа върху мен. Оказа се, че вече почти съм забравил откъде започна тази моя история. Всички предишни чувства увяхнаха, горчилката се изпари, отровата изсъхна, както казваше сър Ръдиард Киплинг50. Гигантският товар от нови впечатления, нови впечатления и нова отговорност буквално беше изхвърлил, изстискал, изпарил от мен предишния С. Манохин с неговите дребни амбиции, детски капризи и съвсем миниатюрни желания. Всъщност аз отдавна бях престанал да бъда С. Манохин. Сега бях малък лемур, който безотказно служи на едно загадъчно чудовище, но за разлика от лемурите на Фауст, бях запазил съзнанието си и все още се опитвах да анализирам това, което става, да го опростя до степен, когато бих могъл да го разбера и, следователно, — хоррибле дикту51! — да му повлияя…

Разбира се, Ахасфер Лукич бързо се ориентира в тези мои мисли и веднага насочи огъня на своите упреци към другия фланг.

Става ясно, че от доста дълго време той определено се безпокои за мен. Аз не се храня достатъчно. Почти не се усмихвам. Престанал съм да се шегувам. Опитът с жената, който направил, понеже бил загрижен за моето душевно и физическо здраве, завършил по-скоро неудовлетворително…

Той, Ахасфер Лукич, много добре разбирал причините за този духовен и физически упадък. Аз съм бил загубил ориентирите си, изгубил съм бил представа за крайните цели. Всичко това станало, защото още от самото начало и вече в течение на много месеци аз съм се намирал в състояние на хронично неведение относно света, който ме обкръжава.

Отначало аз съм си въобразил (набързо и без да обмисля), че съм станал секретар, майордом и лакей на Антихриста, който най-сетне се е явил на земята, за да подготвя процедурата, наречена в литературата Страшния съд. Тази колкото безумна, толкова и примитивна идея силно травмирала моята психика на закоравял атеист, защото проникнала в съзнанието ми след ожесточено сражение между цялата съвкупност от моите предварително изградени материалистически представи и желязната логика на наблюдението. Това бил моментът, когато моето душевно здраве се намирало в най-голяма опасност, защото последователният материалист не може дълго да пребивава безнаказано в света на обективния идеализъм.

За щастие, по-нататъшното натрупване на данни от наблюденията (да речем, появата на такива перли на мирозданието като Марек Парасюхин, участъковия милиционер Спиртов-Водкин и неописуемата Селена Благая), благополучно разрушило първоначалната апокалиптична хипотеза. Разумът ми бил спасен, но не за дълго.

Оформила се нова хипотеза. Известното лице се трансформирало от съвършено митичен Антихрист в някакъв Космократ — фантастично могъщ, фантастично вездесъщ, фантастично надчовешки и въобще — фантастичен, но фантастичен научно. Този Космократ е стоварил цялото си внимание върху Земята с цел да извърши над човечеството някакъв, сами разбирате, грандиозен експеримент, чиято същност, сами разбирате, по принцип е непонятна за съвременния земен жител. И ето, той събира тук, в този апартамент без номер, хора и хорица, които имат съвсем конкретни идеи как най-добре да потиснат, да оскърбят и да наранят нещастното човечество. Защо? За да може Космократът в бъдеще да им даде свобода, а самият той да наблюдава как човечеството ще реагира на това подтискане, оскърбление и нараняване.

Точно това мъчително видение за нещастното човечество, захвърлено на торището, обречено на неописуеми страдания и подложено на безпощадни и равнодушни вивисекции, ме било довело на границата на отчаянието и безнадеждността, зад които отново се надигал призракът на лудостта.

Причината е в това, че, независимо от всичко, аз все пак обичам човечеството. Независимо от глупавия стремеж на тази огромна маса хора към самоунищожение. Независимо от глупавия стремеж на тази маса хора да получат най-низките удоволствия с цената на най-висшата наслада за духа. Независимо от потока глупости, мерзости, подлости и предателства, които вече от хилядолетия изригва от себе си и върху себе си тази огромна маса хора. И накрая — независимо от абсолютната несъизмеримост на моята отделна личност с това грандиозно явление на природата, частица от което аз продължавам да бъда, независимо от всичко.