Натоварени със зло

Баща му дойде от Новосергеевка да го вземе. Пътувал цяла нощ и карал като луд. Беше много тежка сцена. Мишел, разбира се, отказваше да замине, но баща му каза, че майка му имала тежък пристъп и била на легло, (чела много вестници и слушала различни слухове, а в Новосергеевка се носят ужасни слухове), така че Мишел просто ще я убие, ако не тръгне веднага. Баща му е един огромен красавец с побелели коси, но очите му са тъжни, устните му треперят, а и ръцете му също треперят. Не исках да го гледам как трепери и побързах да си тръгна по живо по здраво.

Разбира се, Мишел се предаде. И аз щях да се предам. В това положение всеки би се предал. Още повече пък когато тук при нас няма нищо страшно, и тълпата доста се поразреди — омръзна им, пък и си е време за обед. Момчетата от патрула вече не стоят във верига, а са се събрали пред входа и си пушат. Само милицията е на своя пост както преди, но вече не гледа толкова мрачно, както сутринта.

Мишел демонстративно не си взе нещата. Заяви, че след два дни ще се върне.

Без Мишел е сиво.

20 юли, 15 часа

Работата е лоша.

В два часа позвъниха на вратата. Пристигна Първия и с него още някакъв деятел в суперелегантен костюм и с фотохронни очила. Аз им отворих. Съвсем точно помня, че още тогава си помислих: „Работата е лоша“ — макар че все още не разбирах какво точно е лошо и защо.

Първия поздрави, представи се и каза, че иска да се срещне с Г. А. Аз ги поведох под кръстосаните погледи на жалките останки на нашия гарнизон, които бяха дотичали да разберат кой звъни. Докато се качвахме по стълбите, Първия благоволи да се пошегува: „Е, как се чувстват обсадените? Останаха ли още плъхове за ядене?“ Не ми беше до шеги.

Пуснах ги в кабинета на Г. А., а аз останах да седя в приемната. Момичетата и Асколд поседяха малко с мен и после излязоха по свои работи. Всички бяха настроени съвсем оптимистично. Логиката: щом самият Първи пристига на посещение, значи всичко ще бъде ОК.

От кабинета не долиташе нито звук. Аз чаках. И колкото повече чаках, толкова по-ясно ми ставаше, че няма да дочакам нищо хубаво. Щом самият Първи идва на посещение при Г. А. по това време и в тази ситуация, това може да означава само едно: скъпи Георгий Анатолиевич, ние високо ви ценим и дълбоко ви уважаваме, но вие трябва да ни разберете правилно… демокрацията… позицията на първичните партийни организации… просветата… комсомолът… не е възможно, а и не би било правилно да тръгнем против волята на целия град, когато тя е изразена така определено… разбира се, ще имаме предвид всичките ви съображения, те са много ценни и ние внимателно ще ги проучим, когато планираме нашата дългосрочна политика за бъдещето, но днес, сега… и не обръщайте внимание на нападките на някои екстремисти… за съжаление културата на спора у нас все още е далеч от съвършенството и вие се разгорещихте, и ето, сега и те се горещят… но всички ние нито за минута не забравяме, че вие сте гордостта на нашия град, на цялата република, и дори на целия Съюз!…

Така ясно си представих всичко, сякаш съм го чул със собствените си уши. (А дали пък действително не съм го чул? Само че не с ушите си. Случвало ми се е и друг пък, когато са ме докарвали до крайност.)

Когато излязоха от кабинета, аз все още се владеех. Докато се разменяха ръкостискания и прощални любезности, все още се сдържах (лицето на Г. А. беше станало такова, че го погледнах само веднъж и не повторих). Сдържах се докато ги водех по главния коридор, изведох ги и на площадката на стълбите, и точно тук престанах да се сдържам. (Г. А. вече не беше с нас, беше се върнал в кабинета си.)

За съжаление — а, може би, и за щастие, — не си спомням добре какво точно им казах. Няма и кого да попитам — наблизо нямаше никой от нашите. Допускам, че съм ги нарекъл предатели. Вие го предадохте, казах им аз. Той толкова се надяваше на вас, до последната минута все на вас се надяваше, нямаше на кого другиго да се надява в този град, а вие го предадохте. (Контето с фотохронните очила се опитваше да ме спре: „Недей забравя с кого говориш!“ Тогава му отговорих: „Мълчете и слушайте!“) Може би сте си въобразили, че вашите комплименти и всичките ви красиви думички значат нещо за него? Съвсем не му трябват нито вашите комплименти, нито пък фалшивите ви похвали. Трябваше му вашата поддръжка!…

И още нещо от този род, което пък съвсем не си спомням. Спомням си обаче как той ме прекъсна и попита искрено учуден: „Ама ти наистина ли вярваш във всичките му фантазии?“ „Не — отвърнах честно аз. — За съжаление, не. Акълец не ми стига, за да вярвам. Но със сигурност знам едно: може това да са фантазии, може дори и да греши, но грешката му е сто пъти по-велика и стои сто пъти по-високо от всичките ви правилни решения. Освен това е сто пъти по-нужна за всички нас.“