Натоварени със зло

Всички ние имаме чувството на дълбоко удовлетворение, имаме и чувство на законно негодувание, но виж чувството за собствено достойнство у нас отдавна вече е дефицитна стока. Затова когато нашият не особено мъдър опит и нашата многоопитна мъдрост, дълбока като най-дълбоката ни супена чиния, се сблъскат даже не с доста зловещичкия Ахасфер Лукич или с неговия напълно ужасяващ партньор (господар?, творец?), а просто с някой абсолютен грубиян или образцов подлец, ние, като правило, се объркваме. Точно в такъв момент би трябвало да се опрем на нашето чувство за собствено достойнство, щом не ни достига мъдрост или поне жизнен опит, но чувството за собствено достойнство липсва и ние ставаме цинични, небрежни и грубо иронични. Така че нека никого не учудва този лековат и малко гуляйджийски тон, с който описвам всички събития, свързани с мене. В тях няма нищо забавно и занимателно. Всъщност аз се страхувам. И винаги съм се страхувал. Даже вече не помня от кога. Според мен, още от самото начало…

3. Нашата Приемна най-добре може да бъде сравнена със склад за мебели. Една югославска гарнитура „Архитект“ от тридесет и седем части само по някакво чудо е наместена на площ от 18.58 квадратни метра. Има още две тройни огледала, едно чудовищно, невъобразимо и необозримо легло, върху което се разполагат дванадесет полумеки стола, а биха могли да се търкалят дванадесет десантчици със своите момичета. Има някакви шкафове със стъклени витрини и неизвестно предназначение и микроскопична библиотечка с макети на книги, направени твърде реалистично. (Помня, когато за пръв път видях със златни букви на корицата Р. Киплинг, Петроний, Едгар Раис Бероуз, аз реагирах мигновено и непроизволно: „Край! Това ще го отмъкна, пък да става, каквото ще!“ Представете си разочарованието ми, когато посегнах към дълго търсеното томче и видях в ръцете си само празна картонена корица, а Ахасфер Лукич, който изплува някъде изпод лакътя ми, произнесе съчувствено: „Декорация, Серьожа. Само една декорация.“ (В Приемната има само две кресла с лъскава кафява кожа, едното за посетители, а другото неизвестно за кого, защото точно от средата на седалката му, съвсем открито и нагло, стърчи стоманен шип, дълъг към двадесет сантиметра и толкова остър, че ме побиват тръпки, като си помисля за онзи нещастник, за когото е предназначено.

Освен този шип, в Приемната има и други предмети, които не влизат в югославската гарнитура. Изпод леглото надничат чифт много големи и много употребявани домашни чехли на райета. В най-далечния ъгъл, където и досега не съм успял да се добера, са изправени някакви дебели рула — може би географски карти или линолеум, или килими, или пък просто хартия. Редом с рулата, закрила половината прозорец, виси картина с античен сюжет: Сузана и сладострастните старци. Старците са си нарисувани като старци и Сузана — почти като Сузана, но, неизвестно защо, с голям пенис, изобразен с всичките му анатомични подробности. Редом с тези подробности сбръчканите лица на старците, мазните им лъскави очички и даже розовеещите им плешивини добиват един особен израз, който не се поддава на описание.

И телевизори — извънредно много. Някой постоянно променя броя и моделите, но никога не са по-малко от четири. Аз не мога нито да ги включвам, нито да ги изключвам. Включват се и се изключват сами. Сами се настройват на рязкост и контраст, сами си избират програма, и трябва да кажа, че обикновено програмите им се оказват доста странни. Спомням си, веднъж предаваха нещо от моргата. По-точно игрален филм из живота на патоанатомите. Чудесно изображение, изумително богатство от цветове, даже ми се стори, че усещам и миризми. В същото време имах клиент, когото се наложи спешно да замъкна в тоалетната, но въпреки това ми оповръща цялата Приемна и част от коридора. (Помня, че той беше началник на финансовия отдел на Н-ския батальон и беше дошъл да се моли нашата съветска рубла да има статус на свободно конвертируема валута.) Друг път „живиси“-то повече от час и половина предава в черно-бяло практически уроци как да възстановяваме и заточваме иглите на примусите. Да не повярва човек, че такива игли все още съществуват…