Натоварени със зло

Телефоните. Те винаги са три. Единият стои на моята масичка — разкошно нещо, с бутони, с памет за двеста петдесет и шест номера, с малък вграден екран и флопидисково устройство. Той не работи. Вторият телефон е лепнат на таблата на вратата зад моето работно място. Това е обикновен автомат, в който можеш да пуснеш монета и да позвъниш на роднини и близки, ако ги имаш. А може и да не звъниш. Понякога от него се разнасят отвратителни квакащи звуци. Вдигам слушалката и Демиургът ми казва нещо, което не е предназначено за ушите на клиента. Обикновено това са нареждания от ресторантско-хотелския репертоар. „За еди-кой си половин порция сопа, ама по-гореща.“ Или: „Чаршафите в стаите пак са влажни. Проверете какво става.“ Или даже: „Сергей Корнеевич, една приятелска услуга. Цепи ме главата, сили нямам. Вие май имахте пенталгин…“ Тогава аз се извинявам на клиента и тичам да си изкарвам хляба. Отдавна вече съм спрял да търся във всичко това някакъв смисъл или поне елементарна логика… Колкото до третия телефон, това е една златна вещ в стил ретро, която блести в здрача, и от него няма никаква полза, защото е сложен на шкафа, а пред шкафа е сложено голямо стенно огледало, пред което пък са сложени едно върху друго две полирани нощни шкафчета. Понякога този позлатен мегатерий звъни. Звънът му е нежен, мелодичен и радва слуха. Така че от него, все пак, има повече полза отколкото от Сузана.

Всяка сутрин аз пълзя, катеря се, и се промъквам сред цялото това имане с една прахосмукачка. Нашата прахосмукачка е чудесна. Тя пресова събрания прах на брикети. Брикетите предавам на Ахасфер Лукич срещу записка, а той съставя акт за разход и ги хвърля в своята чанта. Разписката и акта съм длъжен да връча лично на Демиурга. Никак не мога да разбера откъде се набира в Приемната толкова прах. Ако щете, вярвайте — към двеста грама брикети всяка заран…

Неизвестно защо, особено много прах се събира в гардероба. И такова нещо си имаме в Приемната. До него се стига съвсем лесно и е пълен с дрехи. За всички възрасти и за всякакви вкусове. Там може да се намери мъжки костюм с жилетка, съвсем нов необличан. А до него ще виси измачкан шлифер с ръкав, изцапан със засъхнала вече улична кал и в джоба на шлифера ще има смачкана кутия „Прима“ с една-единствена скъсана цигара в нея. В гардероба може да се открие и униформена ученическа куртка със закърпени ръкави, и великолепно мъхнато палто, носено от някой съвременен богаташ, и кожен женски костюм, върху който на задниците и на гърба се виждат отпечатъци от преплетените железни пръчки на градинска скамейка и още цял комплект мъжки долни фланелки с различни цветове, всичките на една закачалка. А долу, между стари и нови обувки от различни чифтове, вчера намерих бележника на ученика от пети „А“ клас на 328-мо училище Сергей Манохин с оценки за първия срок на 1958 година, с двойка по история и две тройки — по рисуване и по физкултура…

4. Вечерта на първи, доколкото си спомням, август, (това се случи още в Ташлинск), на Теренкур ме спря нашия шофьор Гриня. Като ме дръпна на една страна, той…

Дневник, 12 юли

… Това е примерно на около петнадесет километра от града. На десетия километър по североизточното шосе се завива на ляво по един черен път. Пътят извива ту наляво, ту надясно между хълмове, но през цялото време почти успоредно на Ташлица, която тук тече между високи и стръмни брегове от червена и бяла глина. Заоблените хълмове са покрити с прегоряла на слънцето, къса, твърда и бодлива трева. Зад колата се вдига прах до небето. На около два километра след завоя, вляво от пътя се вижда древно гробище за животни. Огромна страшна планина от конски, овнешки, телешки черепи, гръбнаци, плешки и ребра, кости бели като прах и черни очни ямки. Впечатляващо. Г. А. казва, че това гробище трябва да има над сто години, а може би, и над двеста.

От гробището за животни са точно три километра, и попадаш в райско кътче. Това е тясна долина между хълмовете — сянка, големи дървета, мека зелена трева, на места висока над кръста. Ташлица прави тук извивка, разлива се и образува залив. Гладка черна вода, листа на водни лилии, камъш и сини водни кончета. Парадиз. Изгубеният и възвърнат рай.

Впрочем катунът на Флората със своя вид доста нарушава това впечатление. Май са намерили отнякъде обвивката на стар аеростат, метнали са я върху младите дървета и високите храсти, и се е получило нещо като огромна нескопосана шатра с някакъв неопределен мръсен цвят, сякаш боята е текла на ручейчета. Явно под този навес цялата тълпа се спасява от дъжда. Тревата наоколо е изпотъпкана и е станала жълта. Огромно количество смачкани хартийки, опаковки, разни полиетиленови пликове, фасове, консервни кутии и празни бутилки. Миризми, мухи. Много черни петна — стари огньове. Честна дума, гади ми се, като гледам всичко това.