Натоварени със зло

Да започнем с това, че Ахасфер Лукич не е никакъв евреин и даже не прилича на такъв. Външно той най-много прилича на артиста Леонов (Евгений) в ролята на някой заклет ерген, лишен напълно от женска грижа и съчувствие: никога в живота си не съм виждал по-зацапани сака и по-износени долни фланелки от неговите. Ще продължа с това, че Ахасфер Лукич наистина е дяволски подвижен и не го свърта на едно място (като всеки застрахователен агент, и него краката му го хранят), но спи като всички нормални хора (плюс още към час след обед), и никакви мистични гласове не му нареждат по това време: „Стани и ходи!“

Запознах се с него в края на лятото, след онзи нещастен симпозиум в Ленинград. Когато се върнах от там, видях, че, докато съм отсъствал, в стаята ми са настанили някакъв деятел — страничен човек, който няма никаква връзка с дейността на обсерваторията. Негодуванието ми, добавено към всички онези неприятни неща, които чух в Ленинград, ме извади от равновесие, и аз се унижих дотам, че устроих скандал. Навиках дежурната по етаж, която, разбира се, не беше виновна за нищо. Скарах се по телефона със Суслопарин, обвиних го в корупция и му треснах слушалката на половин дума. Нямаше да пощадя и моя Карл Гаврилич, хубавичко щях да му обясня, че да бъдеш директор на обсерватория означава преди всичко да осигуряваш комфортни условия за живот на наблюдателите си, но, за щастие, той се оказа в това време в Москва, в Академията на науките. Обхваща ме срам, като си спомня как се държах, но тогава ми се събра твърде много: влизам аз в стаята си — в своята, законна и веднъж завинаги определена за мен стая — и виждам нечии чорапи с безобразен вид небрежно хвърлени на масата върху моя ръкопис…

Впрочем, както често се случва в живота, всичко се оказа не чак толкова страшно и безнадеждно.

Ахасфер Лукич се прояви като човек, с когото е извънредно леко и приятно да се общува. Той беше абсолютно безобиден, не претендираше за нищо и се съгласяваше с всичко. Той веднага си изпра чорапите. Той веднага ме почерпи с червен хайвер — консерва. Той знаеше огромно количество най-нови и при това смешни анекдоти. Житейските истории, които разказваше, никога не бяха скучни. Някак си успяваше съвсем да не заема място. Винаги беше някъде наблизо и в същото време сякаш отсъстваше. Появяваше се в полето на моето внимание само тогава, когато аз нямах нищо против да го забележа. Бих казал, че той беше подръка. Той винаги беше подръка.

При все това в него имаше нещо, меко казано, загадъчно. Самият той винаги се стремеше да не оставя загадъчно впечатление за себе си и, като правило, това му се удаваше превъзходно: смешно сиво човече, много учтиво и съвършено безобидно. Но понякога, макар и рядко, в него или около него се мяркаше нещо неуловимо странно, нещо, което те караше да застанеш нащрек, нещо загадъчно и, дявол да го вземе, даже странно. Например, този негов поразителен бележник… или навика му да слага изкуственото си ухо в някакъв алхимически съд, или другия му навик — да бърбори нещо неразбрано в слушалката на изключения телефон… но да оставим това… За това — по-късно. Изобщо пък да не говоря за чантата му!

Първото нещо, което ме учуди, беше какви ли са течи невероятно големи заслуги, които има един нищожен застрахователен агент, за да го настанят при мен — човека, който вече почти е станал доктор на науките, човека, който прослави тази обсерватория… Да оставим науката — какво ти разбира нашият Суслопарин от наука? При мене, личния приятел на директора, да настанят някакъв сивичък застраховател! Уважаеми господа, това е една загадка! Нека поясним, че нашият заместник по общите въпроси, другарят Суслопарин К. И., не прави никога нищо без да има полза. И никога и за никого не прави нещо даром. Тогава сигурно от системата на държавното застраховане може да се извлече някаква огромна, но известна само на малцина полза, а ние с вас, простите смъртни, нещо не сме доразбрали и пропускаме да получим нещо твърде ценно и значително, когато лекомислено отминаваме скромния човек, който наднича в очите ни с надеждата да ни пробута застраховка за три рубли годишно… Формулирах тази загадка още в първия ден на запознанството ми с Ахасфер Лукич, но при другите ми грижи и неприятности тогава, се отнесох към нея изцяло и напълно равнодушно. Защо, в края на краищата, трябваше да се интересувам от хитрите машинации на другаря Суслопарин?

Учудих се, разбира се, и защо се нарича Ахасфер. Все исках да го питам: а какво общо има тук Ахасфер? И що за човек е бил този Лука, дето е нарекъл родния си син Ахасфер (Може пък и да не му е бил роден, кой знае? Тогава не е толкова жалко, но пак не разбирам…) Никак не е удобно, обаче, да питаш един почти непознат човек защо се нарича точно Ахасфер, а когато, за да спазя добрия тон при запознанството, го попитах за родителите му, той ми отговори: „О, моите родители живяха толкова отдавна…“ и веднага промени темата на разговора.