Натоварени със зло

Не мога да кажа, че предложението ми хареса, но не можех и да откажа. С Гриня ни свързва старо приятелство, още от началото на шестдесетте, когато аз бях началник, а той шофьор на експедицията, която търсеше в Туркестан място за строежа на Големия Телескоп. Гриня ми беше много задължен, пък и аз му бях задължен за някои неща, защото и двамата бяхме грешни в младостта, Гриня — повече, аз — по-малко, но и двамата.

И така, след два часа, тоест вече късно вечерта, аз се оказах в „къщурката“ на Гриня, скрита сред някакви екзотични храсти в личния му парцел. Отвън беше тъмна южна нощ, свиркаха жътвари, ухаеше на билки и цветя, а вътре, под лампа с розов абажур край масата, покрита със стара, добре изпрана, някога разкошна покривка, седяхме ние тримата: Гриня (Григорий Григориевич Бикин, шофьор първи клас), аз (Сергей Корнеевич Манохин, кандидат на физико-математическите науки, старши научен сътрудник), и Ахасфер Лукич (Ахасфер Лукич Прудков, застрахователен агент).

ГРИНЯ пита Ахасфер Лукич дали не възразява против присъствието на този тука свидетел.

АХАСФЕР ЛУКИЧ не само не възразява, но всячески го приветства, понеже го познава, цени и му има пълно доверие.

ГРИНЯ предлага да пристъпим направо към работата, защото знае ли човек.

АХАСФЕР ЛУКИЧ припряно изважда от препълнената си чанта розови бланки за застраховка и започва да ги попълва.

ГРИНЯ (с известна тревога): „Това пък за какъв дявол ни е?“

АХАСФЕР ЛУКИЧ (без да престава да пише): „Ами че как иначе, драги. Без това съвсем не може. Това, може да се каже, е най-главното.“

ГРИНЯ гледа Ахасфер Лукич намръщено и с недоумение, после лицето му се прояснява, сякаш нещо е разбрал.

Аз не разбирам нищо, започвам да се ядосвам, но засега си мълча.

АХАСФЕР ЛУКИЧ с професионална усмивка връчва на Гриня „Свидетелство за застраховка срещу нещастни случаи“.

ГРИНЯ (чете свидетелството и се ухилва): „Точно три рубли. Тъкмо после ще си ги прихванеш…“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Разбира се, разбира се. При мене всичко е отбелязано.“ Изважда от чантата си и слага пред Гриня голям лист плътна бяла хартия, изписан на ръка с извънредно красив, калиграфически красив почерк, с лек наклон наляво.)

ГРИНЯ мъчително дълго чете текста, като мърда устни и зверски мръщи чело.

АХАСФЕР ЛУКИЧ се усмихва приятно.

Аз просто не знам какво да мисля, и изпитвам неприятни, но съвсем неясни подозрения.

ГРИНЯ е прочел документа още един път и дъвче бузи в знак на дълбоко съмнение.

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Забележки? Допълнения?“

ГРИНЯ: „Така не става. Не ми харесва. Ето, тук, например, е казано… (чете на глас) «Предавам моята особена, нематериална и независима от тялото субстанция…» Няма да стане. Направих справки, тая работа със субстанцията не е много ясна… Освен това е «особена».“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Разбирам. Това е разумно.“

ГРИНЯ: „Второ. Не предавам, а да речем, давам по аренда…“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „За срок от деветдесет и девет години.“

ГРИНЯ: „Н-н-н… Добре. Долу-горе става… Пък и вие, между другото, бихте могли да отстъпите малко… Добре, съгласих се. И най-важното! (Чука строго с нокът по хартията.) Тук трябва да е казано направо — в банкноти по три рубли! Други не приемам!“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Момент!“ (С жест на фокусник измъква от чантата и слага пред Гриня нов разкошен лист, изписан със същия калиграфически почерк.)

ГРИНЯ поглежда подозрително Ахасфер Лукич и отново потъва в четене.

Аз само се чудя каква изобретателност трябва да проявява в днешно време един застрахователен агент заради три рубли; вече съм забелязал, че първият калиграфически изписан лист сякаш се разтвори във въздуха и вече не е на масата, което засилва моите неприятни подозрения.

ГРИНЯ (вече е прочел листа и ми го подава): „Запознай се, Корнеич“ — казва той загрижено.

Аз се запознавам и косите ми настръхват.