Натоварени със зло

ПРЕДАВАТЕЛЕН АКТ

Аз, долуподписаният Григорий Григориевич Бикин, в присъствието на свидетеля, назован от мен Сергей Корнеевич Манохин, предавам на предявителя на настоящето под аренда за срок от 99 (деветдесет и девет) години, считано от 1 август 19… година, своята религиозно-митологическа представа, възникнала на основата на олицетворението на жизнените процеси в моя организъм, срещу 2999 (две хиляди деветстотин деветдесет и девет) броя държавни парични знаци образец 1961 година на стойност три рубли всеки. Горепосочената сума трябва да бъде предоставена на мое разположение до двадесет и четири часа от момента на подписването на настоящия акт. Дата. Подпис.

Аз, напълно ошашавен, започвам да чета всичко отначало.

ГРИНЯ (стърже в ухото ми): „Религиозното… онова де… как беше… религиозното… за него не ми е жал… А субстанцията — това е друга работа, как мислиш, а, Корнеич?“

АХАСФЕР ЛУКИЧ (ласкаво вещае някъде на края на моето съзнание): „Много разумно, много правилно постъпвате, Григорий Григориевич.“

Аз (както винаги, когато излетя извън релсите на всекидневието, когато се окажа в абсолютно фалшиво и идиотско положение, преминавам към чисто мъжка грубовата ирония и изтърсвам първата пошлост, която ми дойде на ум): Гриня, трябва да почерпиш за хубавата работа!

Дори онова нищожно усилие, което направих, за да изрека гореказаната пошлост, в тогавашното ми състояние се оказа прекалено голямо. Изпаднах в нещо като припадък или прострация. От този момент нататък спомените ми сякаш са покрити с някакъв воал. Спомням си само отделни моменти. Ясно си спомням, обаче, как Ахасфер Лукич, леко отдръпнат, сякаш за да се предпази, отвори своята чанта и от нея, като от разпалена пещ, лъхна на жива жар и дори леко замириса на недогорели въглени. А той взе акта за предаването (сигурно Гриня вече го беше подписал), пъхна го в тази жар, в алено тлеещата горещина и бързо затвори чантата, като щракна железните ключалки.

— Да не вземе да изгори, а? — малко изплашено попита Гриня, който по лесно обясними причини следеше цялата тази процедура с напрегнато внимание.

— Не би трябвало — загрижено отвърна Ахасфер Лукич и наклони живото си ухо към чантата, сякаш искаше да чуе какво става там вътре.

Помня също, че Гриня започна веднага и без всякакво стеснение да ни изпраща.

— Хайде, момчета, хайде… — повтаряше той и леко ме подтикваше в кръста. — Значи, под ореха, обещаваш, нали? — питаше той Ахасфер Лукич. — Или все пак, под платана, а? Внимавайте, стълбите са стръмни…

А Ахасфер Лукич му отговаряше:

— Именно под ореха, Григорий Григориевич. Или само в най-краен случай — под платана…

Спомням си, че след това вървяхме с Ахасфер Лукич по Теренкур в пълна тъмнина, разнообразявана само от светулките. Той се беше хванал за лакътя ми и силно пухтеше под ухото ми. Спомням си също, че го попитах дали не желае да ми даде някакви обяснения по повод на станалото. Съвсем не мога да си спомня, обаче, дали той изобщо ми е отговорил на въпроса, и ако ми е отговорил, то какво именно.

Сега вече разбирам, че през онази нощ всъщност не съм имал нужда нито от някакви отговори, нито от някакви особени обяснения. Разбира се, много детайли и нюанси не са ми били ясни, но те си остават неясни и досега. Нима те са главното?

Трябва да кажа, че Ахасфер Лукич никога не е пазил в особена тайна договорите, които сключва. Опитите му да легализира своята съмнителна дейност със съпътстващи застрахователни операции не могат, разбира се, да бъдат разглеждани сериозно. Те, по-скоро, правят комично впечатление. В главното Ахасфер Лукич винаги е бил напълно откровен, и даже бих казал, праволинеен. Той просто не обичаше, по неизвестни причини, да нарича някои неща със собствените им имена. От това идваше почти трогателната му страст към евфемизмите, и дори не точно към евфемизмите, а към витиеватите определения, взети от някакви съмнителни учебни пособия и походно-полеви справочници по научен атеизъм. Впрочем, и неговите контрагенти, доколкото ми е известно, предпочитаха евфемизмите. Не е ли забавно?