Натоварени със зло

Не зная дали в застрахователното дело съществува понятие „служебна тайна“, „тайна на влога“ или нещо от този род. Във всеки случай, Ахасфер Лукич обичаше да си побъбри. Без ни най-малко да го подканвам, той ми разправи много различни истории — повечето комични и винаги анонимни — защото пазеше старателно имената на клиентите си. Понякога се досещах за кого става дума, друг път се губех в догадки, а най-често изобщо не се опитвах да отгатна. Сигурно сега всички тези истории подробно се анализират от прокуратурата, затова няма да ги разказвам тук. Но не мога да не се възхитя от деловия подход на нашия зам. по общите въпроси, другаря Суслопарин, не мога и да не плача за съдбата на моя нещастен приятел Карл Гаврилович Росляков.

Суслопарин беше единственият човек, (доколкото знам), който без стеснение наричаше всички неща със собствените им имена. Никакви субстанции, никакви религиозни представи. Той не желаеше да признае нищо такова. Цената, която поиска, не беше никак малка — гладък път, без сътресения от своя пост, през мястото на директор на един свръхважен завод, най-главния в нашата област, към, досещате се, министерски пост. Не повече, но не и по-малко. Искаше много, но и предлагаше не малко. А именно, всички негови непосредствени подчинени с децата и роднините си да влязат в бездънната чанта на Ахасфер Лукич. По-конкретно като годни за употреба се предлагаха: помощникът на другаря Суслопарин по снабдяването И. А. Бабуля; комендантът на хотела-общежитие Костоплюев А. А. с жената и балдъзата си; племенникът на началник гаража на обсерваторията Жорка Атедов, който и без това скоро можеше да влезе в затвора, и още единадесет лица по списък.

Себе си другаря Суслопарин не бързаше да включва в списъка. Той смяташе, че това е ненавременно и изразяваше опасение, че може да бъде изтълкувано неправилно. Този казус довеждаше Ахасфер Лукич почти до бяс. По неговите думи, това било невиждано, нечувано и безпрецедентно. Такова нещо не бил срещал даже в Уганда, където бил настанен в отделен дворец за чужденец. В момента неговото положение се усложняваше и от обстоятелството, че такъв род сделка не се забранява от никакви нравствени правила, но тя предизвикваше маса технически усложнения и неудобства. Преговорите вървяха трудно и аз така и не разбрах как са завършили.

Съвсем друга история се получи с Карл Гаврилич, директорът на обсерваторията. Аз го познавах добре, учехме в един факултет, беше три курса преди мен. Тогава играех във волейболния отбор на факултета, а той беше страстен запалянко. Боже мой, колко много обичаше спорта! Как мечтаеше да бяга, да скача, да тласка, да хвърля, да подаде пас, да направи блок! Лявата му ръка беше суха по рождение и имаше вродено изкълчване на лявото бедро. Това печално обстоятелство, плюс ясната му мисъл и силната памет определи неговия живот. Той бързо се изкачваше по научната стълбица и блестящо защити докторат, още докато аз се почесвах над кандидатската си дисертация. Имаше всички почести и звания, за които може да мечтае един учен на четиридесет и пет години, а назначаването му за директор на най-новата и съвременна Степна обсерватория беше възприето дори от неговите недоброжелатели в науката като естествен и единствено правилен акт.

Това, обаче, не му излекува ръката, нито пък той престана да куца. Мъчеха го и други болежки, здравето му бързо се влошаваше, и затова когато Ахасфер Лукич му отправи обичайното си предложение, моят нещастен Карл не се замисли нито за миг. Фантастичните перспективи го заслепиха. Характерната за него желязна логика този път му измени. Скепсисът, отдавна вече станал негова втора природа, за пръв път в живота му не се прояви. За пръв път в живота си той заложи, без да размисли, и загуби.