Не се връщай

— Подрязани.

— Откъде знаеш?

— Момичето ми каза. Видяла ги е отблизо.

— Говорил си с нея?!

— По нейна инициатива, в закусвалнята.

— Защо го е направила?

— Взела ни е за федерални. Любопитна е да разбере какво се случва на улицата пред дома й и решила да измъкне нещо от нас.

— Къде е видяла тоя с ушите?

— Пред къщата.

— Но наистина не знае какво става?

— Не знае дори за делото за бащинство. Името ми не й говори абсолютно нищо. Явно майката е спестила подробности за исковата молба. А момичето не знае дори, че майка му е клиентка на адвокатската кантора. Мисли, че следим някой от съседите.

— Не биваше да разговаряш с нея.

— Нямах избор. Тя просто седна на масата ми и започна да задава въпроси.

— На един напълно непознат човек?

— В закусвалнята се чувства на сигурно място. Мъжът на бара се грижи за нея.

— Как ти се видя?

— Хубаво и умно хлапе.

— Мислиш ли, че е твое дете?

— Все още е единствената кандидатка. Доста шантава е, съвсем като мен. Но аз така и нямам никакви спомени за жената в Корея.

— Подрязани уши? — смени темата Търнър.

— Като малки шестоъгълници — кимна Ричър.

— Никога не съм чувала такова нещо.

— Аз също — отвърна той, после извади телефона си и набра Едмъндс.

На Западното крайбрежие беше девет вечерта, а това означаваше полунощ на Източното. Но той беше сигурен, че адвокатката ще вдигне. Защото беше идеалистка. Тя вдигна чак на седмото позвъняване. Езикът й беше надебелял както предишния път.

— Имаш ли нещо за писане? — попита Ричър.

— И хартия — отвърна Едмъндс.

— Искам да провериш още две имена. Почти сигурно служат в онази логистична част във Форт Браг, но ми трябва повече информация. Първият е Джейсън Кенет Райкард, а другият — човек, наречен Шраго. Не знам дали това е малкото му име или фамилията. Опитай се да измъкнеш някакви сведения за него. Отличителни белези — обезобразени уши.

— Уши ли? — попита Едмъндс.

— Да.

— Тази вечер разговарях с майор Съливан. От Министерството на отбраната настоявали за бързо решение на случая „Родригес“.

— Ще стане най-бързо, ако свалят обвиненията.

— Забрави.

— Добре, остави това на мен — отвърна Ричър, изключи телефона и го прибра в джоба си.

След това продължи да шофира, вече с две ръце.

Булевард „Лоръл Кениън“ беше глупаво име за пътя, по който се движеха. Разбира се, че каньонът се казваше Лоръл и пресичаше изключително живописни местности, но изобщо не беше булевард. Булевардът е широка и права артерия с церемониални функции, обикновено с редици специално подбрани дървесни видове от двете страни, а също така и други ландшафтни творения. Името му произтича от старофренски — boullewerc, — в превод крепостен вал. Някога булевардите са били проектирани като дълги, широки и добре отъпкани насипи, много удобни за разходка.

Малко по-късно излязоха на булевард „Вентура“, който не беше едно и също със скоростната магистрала „Вентура“, но поне беше широк и прав. За да стигнат до магистрала „Вентура“, трябваше да минат покрай Юнивърсъл Сити вдясно и Студио Сити вляво.

— Чакай малко — внезапно се обади Ричър.

— Какво? — попита Търнър.

— Сетих се, че адвокатът на Голямото куче работи в Студио Сити, на самия булевард „Вентура“. Помня адреса му от клетвената декларация.

— И какво от това?

— Може би и неговите ключалки и аларми са евтина конфекция.

— Това е рискована стъпка, Ричър. Нека да не трупаме още престъпления.

— Поне да хвърлим едно око — подхвърли той.

— Това ще ме направи съучастник.

— Имаш право на вето — рече той, докато завиваше наляво. — Два палеца на бутона, както при изстрелването на ядрена ракета.

После иззвъня телефон. Пронизителен електронен писък на пойна птичка, изпаднала във внезапна деменция. Който не идваше нито от неговия апарат, нито от този на Търнър. Беше телефонът на Райкард, захвърлен на задната седалка редом с празния му портфейл.

> 55

Ричър отби на банкета, извъртя се назад и грабна телефона, който продължи да вибрира в ръката му и да звъни пронизително. На дисплея беше изписано _входящо повикване_ — една абсолютно излишна информация при наличието на острите писъци и вибрации. Но там се появи и нещо по-полезно — името _Шраго_. Отвори капачето и притисна апарата към ухото си.

— Ало?

— Райкард? — прозвуча непознат глас.

— Не е Райкард — отвърна Ричър.

Тишина.

— А бе вие какво си въобразявате? — презрително подхвърли Ричър. — Някакви си склададжии срещу Сто и десета част на ВП? И тримата са извън строя. Останал си единствено ти. Сам-самичък. Как се чувстваш като следващата мишена?

Мълчание.

— Според мен не го заслужаваш — добави по-меко Ричър. — Не е честно и аз го знам много добре. Защото съм наясно как действат онези от Пентагона. Съчувствам ти и мога да ти помогна да се измъкнеш.

Тишина.

— Казваш ми имената им, връщаш се в Браг и забравям за теб.

Мълчание. После мембраната издаде три кратки сигнала и на екрана се изписа _край на разговора_. Ричър подхвърли телефона обратно на седалката и промърмори:

— Попитах те два пъти, трети няма да има.