Не се връщай

— Напразно се радваш. И този се оказа достатъчно гаден.

— Колко гаден?

— Много.

— Глупости — поклати глава Ричър. — Тоя е торба с лайна. Беше вторият, когото фраснах първата вечер. По-зле е от онзи, който току-що ни плати вечерята.

— Пълен некадърник — промърмори Търнър. — Все едно че извадих бонбон от устата на бебе.

— В смисъл?

— Имаше пистолет.

— Това би трябвало да поизравни шансовете ви.

— Точно така се случи. За около три четвърти от секундата. После той остана без пистолет, понеже не можех да стоя насреща му невъоръжена. Един глас в главата ми настойчиво крещеше: _Заплаха, заплаха, заплаха! Вземи незабавни мерки!_ Премигнах и установих, че съм му видяла сметката. Точно в сърцето. Беше мъртъв още преди да се строполи.

— Тогава защо ме извика по спешност?

— Не предлагаш ли психотерапия?

— Не ми е там силата.

— Е, аз съм професионален войник и не се нуждая от психотерапевт.

— Как тогава да ти помогна?

— Като преместиш тялото. Аз не мога да го вдигна.

*

Мълхоланд Драйв изглеждаше като на кино, но в действителност беше по-тесен. Придвижваха се бавно и внимателно, съвсем като ченгетата от филмите. Готови да спрат, ако пътят е чист, готови да продължат, ако на мястото шарят фенерчета и пропукват радиостанции. Нямаше нищо такова и те спряха. Трафикът беше значително по-слаб. Пътят си беше все така живописен, но това го правеше непрактичен. Нощната гледка от отбивката беше наистина величествена.

— Не сме тук за гледката, Ричър — напомни му Търнър.

Мъртвецът лежеше край предната броня на колата си.

С подвити встрани колене, но иначе проснат по гръб. Съмнения не можеше да има — това наистина беше шофьорът от първата вечер. С дупка в гърдите.

— Какъв беше пистолетът? — попита той.

— Глок седемнайсет.

— Къде се намира в момента?

— Обратно в джоба му, след като го почистих от отпечатъци. Временно, разбира се. Ще трябва да решим какво да правим с него.

— Има само две възможности. Или да го оставим да бъде открит от полицията на Лос Анджелис, или да го хвърлим в пропастта. Може да остане там цяла седмица, а дори повече. Може да бъде изяден от животни, или поне здравата наръфан, особено по пръстите. Много по-лошо е да го оставим в колата. Няма да има значение дали е убийство или самоубийство, защото първата им работа ще бъде да снемат отпечатъците му. От този момент нататък Форт Браг ще изпадне в ярост и случаят ще започне да се разплита от другия край.

— Тоест не от нашия, а ти не искаш това.

— Нима ти го искаш?

— Искам само да бъде разплетен. Не ме е грижа кой ще го разплете.

— В такъв случай ти си най-търпеливото същество, което познавам. Смачкали са те по най-грозния начин. Би трябвало да им отрежеш главите с касапски нож.

— Бъди сигурен, че по същия начин са смачкали и теб, използвайки показанията на Голямото куче.

— Точно по тази причина съм решил да спра някъде и да се снабдя с касапски нож. Затова ми дай малко преднина. Няколко дни в пропастта няма да му навредят. Защото, ако ние не ги разкрием, полицията на Лос Анджелис и Форт Браг ще успеят — вероятно следващата седмица, когато открият трупа. И в двата случая нещата ще бъдат разнищени.

— Добре — въздъхна тя.

— Освен това ще задържим глока.

Така и направиха. Взеха и портфейла, и телефона му. След това Ричър хвана с две ръце предниците на якето му, отлепи го от земята и го помъкна към ръба на пропастта. В повечето случаи такива опити завършваха с провал. Труповете се закачаха за храстите и камъните и оставаха да лежат два-три метра по-надолу. Поради липса на наклон и инерция.

По тази причина Ричър повдигна трупа и го завъртя назад — като хвърляч на чук по време на олимпиада. След това направи два кръга, приведен ниско над земята, но вдигнал тялото високо във въздуха. Постигнал максимален размах, той го запрати в мрака. Чуха пропукване на съчки и клони, последвано от търкаляне на камъни. После настъпи тишина, нарушавана единствено от монотонния шепот на долината.

Направиха маневра и поеха по обратния път. По „Лоръл Кениън“ към магистралата. Зад волана беше Ричър. Седнала до него, Търнър разглоби и сглоби глока, след което го прибра в джоба си. С един 9-милиметров патрон в цевта и още петнайсет в пълнителя. След това се зае с портфейла. Здраво натъпкан като предишните. Дебела пачка двайсетачки, няколко по-дребни банкноти, пълен комплект редовни кредитни карти и шофьорска книжка от Северна Каролина със снимка на притежателя си. Името му беше Джейсън Кенет Райкард, приключил земният си път само месец преди да навърши двайсет и девет. Не беше донор на органи.

Телефонът му беше евтин, почти като тези на Търнър и Ричър, закупени от дрогерията. Без съмнение с предплатена и трудна за проследяване СИМ карта. В паметта бяха вкарани само три номера. Първите два маркирани с _Пит Л_. и _Рони Б_. — очевидно Лозано и Балдачи, а третият само с едно име — _Шраго_. Списъкът с проведените разговори беше кратък. Нито един изходящ и само три входящи, всичките от Шраго.

— Тоя трябва да е дебелият с малките ушички — подхвърли Търнър. — Явно е шефът на екипа.

— Не са малки, а са подрязани — поправи я Ричър.

— Какви са?