Не се връщай

Търнър замълча. Ричър гледаше как момичето отваря вратата и влиза. Закусвалнята беше традиционното крайпътно заведение от листове неръждаема стомана. Със заобления силует на ретроавтомобил и с повдигащи се нагоре прозорци — като в старите вагони, — с неонови букви в шрифт ар деко. Ричър знаеше всичко за закусвалните от този тип, най-вече за ритъма им. Беше прекарал стотици часове в тях.

— Само наблюдение — обади се Търнър.

— Окей.

— Никакъв контакт.

— Разбрано.

— Добре. Сега тръгвай, аз ще скрия колата някъде и ще чакам. Не се забърквай в нищо.

— Ти също.

— Звънни, като свършиш.

— Благодаря — рече Ричър.

Той слезе от колата и тръгна да прекосява паркинга. Чуваше колите по „Вайнленд“, чуваше свистенето на невидим самолет в небето. Чуваше и хлапетата, които продължаваха да подвикват и да се смеят. Моторът на рейнджровъра изръмжа зад гърба му. Той изчака за миг, колкото да си поеме въздух.

После дръпна вратата и влезе.

Интериорът също беше решен в традиционен стил. Точно както екстериорът. Сепарета отляво и отдясно, огромен барплот срещу вратата, отдалечен на около два метра от задната стена, в която се виждаше процеп за кухненските помещения. Всичко останало беше облицовано с огледални стъкла. Сепаретата бяха тапицирани с винил, а пред бара имаше дълга редица високи столчета. Всичко в пастелни тонове и много хром. Като кабриолетите от петдесетте. Подът беше покрит с линолеум, а останалите хоризонтални плоскости — с ламинат, оцветен в розово, синьо или бледожълто. И с някакви дребни шарки, наподобяващи драсканици с молив. Може би любовни послания, както винаги отбелязани с дата. При тази мисъл Ричър неволно си представи безкрайните редици тайнствени уравнения, свързани с преодоляване на звуковата бариера или създаването на водородната бомба.

Зад бара стоеше сивокос мъж с приведен гръб. Четирийсетгодишна русокоса сервитьорка обслужваше лявата част на салона, а дясната беше във владението на петдесетгодишна брюнетка. И двете бяха доста натоварени, тъй като заведението беше три четвърти пълно. Всички сепарета отляво бяха заети от хора, дошли да вечерят след работа, и от други, решили да хапнат, преди да си потърсят развлечения. В дъното седяха четирима хипстери, които явно държаха да се отличават от обикновените хипари. В дясната част на салона имаше две свободни сепарета, а на бара можеха да се преброят деветнайсет леко приведени гърбове и пет свободни столчета.

Момичето заемаше последния от тях в десния край на плота. Сякаш беше редовен клиент в кварталния бар и имаше запазено място поне от петдесет години. Пред нея имаше салфетка с прибори за хранене и чаша вода, но храната все още не беше пристигнала. През едно празно място седеше навел се над чинията си мъж. След него редицата беше плътно запълнена. Следващото свободно място беше чак след девет стола. Ричър прецени, че ще може да я разглежда по-свободно от някое сепаре, но добре знаеше, че този тип заведения се подчиняват на малко особен етикет. Със сигурност щеше да срещне доста навъсени погледи, ако си позволеше да заеме сам четириместно сепаре.

В крайна сметка той остана на прага, колебаейки се как да постъпи. Русата сервитьорка от лявата част на салона явно го съжали и тръгна към него с приветлива усмивка, която обаче бързо се стопи, тъй като явно беше преуморена.

— Седнете където желаете — обяви с равнодушен глас тя. — Някой ще дойде да ви вземе поръчката.

После блондинката изчезна, а Ричър реши, че _където желаете_ включва и четириместните сепарета. Обърна се надясно и направи една крачка.

После забеляза, че момичето го наблюдава в огледалната стена.

Правеше го съвсем открито. Очите й бяха заковани в него, макар и с помощта на огледалата, предлагащи пречупване и отражение на светлината, коефициент на рефракция и всички останали неща, които учеха в часовете по физика. Тя не отмести поглед дори когато той я погледна директно.

_Никакъв контакт_, напомни си той.

Навлезе в дясната част на заведението и избра едно празно сепаре, което се намираше точно зад нея. За да я вижда добре, му се наложи да опре рамо в перваза на прозореца и почти да обърне гръб на останалата част от заведението. Това не му хареса, но нямаше друг избор. Чернокосата сервитьорка се изправи пред масата му с меню в ръце, а усмивката на лицето й беше точно копие на онази, с която го посрещна блондинката.

— Вода? — попита тя.

— Не, кафе.

Момичето продължаваше да го наблюдава в огледалото.

Ричър не беше гладен, защото храната, платена от Лозано в Западен Холивуд, беше обилна и страхотна, достойна за крале. Отмести менюто встрани. Брюнетката показа разочарование от липсата на поръчка, а той остана с впечатлението, че няма да я види скоро. Безплатното доливане на кафе не беше за клиенти като него.

Момичето продължаваше да го наблюдава.

Той опита кафето. Не беше чак толкова лошо.