Не се връщай

— Добре — съгласи се Ричър. — През това време можем да ядем някъде. Наблюдението сигурно ще отнеме часове. Колко дълго си готова да чакаш?

— Колкото трябва. И колкото пъти трябва.

— Благодаря ти.

— Не съм сигурна дали това ще бъде най-умното или най-тъпото нещо, което съм правила за мъж, с когото имам връзка — добави тя.

Ядоха в Западен Холивуд. Обилно, бавно и скъпо за сметка на Питър Пол Лозано, оставяйки късния следобед да премине в ранна вечер. Върнаха се в колата, когато уличното осветление стана по-ярко от небето, а след това поеха по булевард „Сънсет“ към 101-ва улица. Трафикът беше натоварен както винаги, а небето използва пропилените в пътуване минути, за да потъмнее още повече. Когато стигнаха до естакадата, от деня вече нямаше и следа.

На рампата липсваше банкет, но вместо него имаше висока мантинела с жълти светлоотразителни стрелки. Спряха под нея така, че арматурното табло да засвети като коледна елха. С бинокъл в ръка, Търнър започна да му дава указания как да премести колата до възможно най-добрата точка за наблюдение. После Ричър изключи двигателя. Намираха се на около триста метра от синята входна врата и петнайсетина метра над нея. Точно както в наръчника. Права линия, под възходящ наклон. Повече от задоволително. Всъщност отлично. Синята врата беше затворена. Старото червено купе все още беше на алеята. Малибуто на ФБР го нямаше на улицата, но хамърът още беше там. Също като малката бяла кола на двайсет метра от него. Подредбата на останалите коли беше претърпяла лека промяна. Дневната смяна се прибираше у дома, нощната тръгваше за работа.

Редуваха се да използват бинокъла. Ричър беше опрял гръб на своята врата и гледаше през отворения прозорец на Търнър. Увеличеният образ беше тъмен и неясен. Нямаха прибор за нощно виждане, но в общи линии бинокълът предлагаше достатъчно възможности за наблюдение. На сантиметри зад гърба му ръмжеше безкрайна колона от коли, която излизаше от 101-ва, за да се включи в 134-та. Никой не спря да им предложи помощ. Старият кораб се поклащаше от въздушната струя и това беше всичко.

— Преди малко бяха в Западен Холивуд — каза Ромео. — Купиха си нещо от една заложна къща и платиха с картата на Балдачи. После вечеряха в един изключително скъп ресторант за сметка на Лозано.

— Защо от заложна къща? — попита Жулиета.

— Няма значение. Въпросът е защо се мотаят из Западен Холивуд, вместо да изпълняват плана си. Например да засекат точното местонахождение на госпожица Дейтън. От поведението им може да се заключи, че вече са го открили.

— А как са се добрали до него?

— Не е важно как. Важното е какво ще предприемат оттук нататък. Може би са отскочили до Западен Холивуд, докато чакат да се стъмни. Ако е така, значи вече са някъде около къщата, готови за дълго наблюдение.

— Но нашите момчета вече не са там.

— Върни ги обратно. Кажи им да използват военни средства за наблюдение и да определят къде би се разположил един опитен екип. Подходящите места едва ли са много. Сред тях със сигурност няма да фигурира някой съседски двор. Би трябвало да са заели по-отдалечена позиция. Оперативният план за действие изисква директно наблюдение от по-висока кота. Например горните етажи на изоставена сграда, водонапорна кула или покрива на някой многоетажен паркинг. Предай на нашите да изготвят списък на подобни сгради в околността, а след това да се разделят и да започнат да ги проверяват. По този начин ще бъдат по-ефективни. Трябва да го направят веднага, още тази вечер.

— В заложните къщи се продават и пистолети.

— Едва ли са стигнали дотам. Все още се намират в период на изчакване. А и Калифорния си има своите закони за търговия с оръжие. Освен това са похарчили само трийсет долара.

— С кредитната карта. Но биха могли да доплатят в брой. Портфейлите на Лозано и Балдачи са били тъпкани с пари.

— За да прикрият незаконна покупка? В такъв случай не биха се мотали толкова дълго в онзи ресторант. Не и в същия квартал. Биха се държали по-нервно, биха отишли другаде. Такова е вътрешното ми чувство. Затова приемам, че все още са невъоръжени.

— Надявам се да си прав — каза Жулиета. — Ако е така, със сигурност ще ни бъде по-лесно.

Търнър задържа бинокъла в продължение на трийсет минути, след което го подаде на Ричър и разтърка очи. Той раздалечи окулярите и нагласи фокуса — действие, което изискваше почти цял оборот на шайбата. Тя ли е сляпа или аз, зачуди се той.

— Ще звънна още веднъж на сержант Лийч — промърмори Търнър. — Искам да разбера дали е добре.

— Предай й моите най-сърдечни поздрави — каза Ричър и насочи вниманието си към обекта на триста метра под тях, слушайки разсеяно заключителните реплики на разговора.

Но там не ставаше нищо особено. Хамърът си беше на мястото, също като малката бяла кола. Никой не влизаше или излизаше през синята входна врата. По всичко личеше, че сержант Лийч е добре. Също и приятелката й Маргарет Вега. Поне засега.