Не се връщай

Качеството се повиши още малко преди последния десен завой. Без да стига до шеметна висота. Пред очите на Ричър се разкри дълга и права улица, в дъното на която се виждаше 101-ва — зад висока телена ограда. От двете страни на платното имаше еднотипни къщи, построени за военните през 40-те. Все още непокътнати шейсет-седемдесет години по-късно. Повечето бяха прилично поддържани — някои много добре, запазвайки първоначалния им вид, други префасонирани, трети — разширени с пристройки. Останалите бяха занемарени. Пред тях обикновено имаше коли. Още коли бяха паркирани на самото платно. Достатъчно много, за да го превърнат в еднопосочна улица, по която трябваше да се кара бавно и внимателно.

— ФБР напред вдясно — обади се Търнър. — Почти сигурно.

Ричър кимна, но не каза нищо. Една от паркираните край тротоара коли беше шевролет малибу, на двайсетина метра пред тях. Сребриста, базов модел, с пластмасови елементи вместо хромирани и две къси антени, залепени на задното стъкло. Мъжът зад волана носеше риза с бяла яка. Без отличителни знаци, но и без кой знае какви опити за маскировка. Вероятно някакъв контролиращ орган, отбил се да повиши духа и доброто настроение. Вероятно на човека, зад когото беше паркирал.

— Обърни внимание на онова нещо пред него — каза Ричър.

„Нещото“ се оказа огромен цивилен хамър Н2 — широко и високо чудовище с пастирана до блясък черна боя и хромирани лайсни, с огромни колела и странно тънки гуми.

— Около осемгодишен — промърмори Търнър.

Вероятно беше конфискуван заради открит в страничния джоб кокаин или заради незаконен бизнес. Или пък бе пренасял крадена стока. След конфискацията може би беше пререгистриран като автомобил за скрито наблюдение, въпреки че биеше на очи. Това изобщо не смущаваше някои правителствени служби, които използваха много такива автомобили.

А на двайсет метра пред хамъра, с предницата към тях, беше паркирана малка бяла кола. Чиста и невзрачна, рядко използвана, напълно лишена от индивидуална грижа. Почти сигурно кола под наем, взета от най-близкото летище от 75-а част на ВП в лицето на някой нещастник, принуден от лошия си късмет да лети до Ел Ей в икономична класа, а след това да се примири с количките на „Херц“ или „Авис“ съгласно изискванията на подписаните с правителството договори. Най-скапаната кола на паркинга, без никакви екстри.

— Виждаш ли онази, бялата? — попита Ричър.

Търнър кимна.

— Сега вече знаем къде е мястото. Точно по средата между предната броня на хамъра и онова бяло нещо там, което прилича на кола. Дяволски умно решение, нали?

— Както винаги — отвърна Ричър, продължавайки да следи номерата на къщите. Търсеният адрес трябваше да се намира на трийсетина метра вляво — разбира се, ако навигацията на служебните коли работеше точно. — Виждаш ли нещо друго?

— Трудно е да се каже. Във всяка от тези коли може да има хора, дошли за нас.

— Да се надяваме, че има — рече Ричър. — Най-добре двама.

Продължи напред, бавно и внимателно, отпускайки си достатъчно пространство за грешка. Кормилната кутия на стария джип беше малко тежка и доста ленива. Ричър трудно щеше да маневрира на тази улица. Подмина сребристото малибу и погледна надясно. Оказа се, че мъжът с бялата яка носи и вратовръзка. Сто процента ФБР. Вратовръзката му положително беше единствената в радиус от два километра.

Дойде ред на хамъра. Зад волана му седеше русокос мъж със светла кожа и обръсната почти до темето коса. Вероятно първата такава прическа, засечена в лъскав хамър Н2. Но правителството бе сляпо за такива детайли.

После Ричър извърна глава наляво и започна да следи номерата. Не беше сигурен какво очаква. Най-вероятно някакво празно място. Различно от тези наоколо. Вероятно оградено и заключено, след като къщата е изгоряла при пожар. Или просто празен, никога незастрояван парцел. С голяма стара кола, паркирана до стената на съседите. Може би буик роудмастър.

Оказа се обаче, че на адреса, получен от Емили, също има къща. Подобна на тези около нея. Без запечатани от банката прозорци, без следи от пожар. Беше си съвсем обикновена къща, построена върху съвсем обикновен парцел. Отпред на алеята имаше паркирана кола, но тя не беше буик роудмастър, а двуврато вносно купе с избеляла от слънцето червена боя, доста старо и по-малко дори от автомобилчето на военното ченге. Изключено беше двама души да спят в него. Абсолютно невъзможно. Самата къща беше стара, доскоро едноетажна. Надстройката беше сравнително нова. Един прозорец на приземния етаж вляво, още един вдясно. Плюс нов прозорец на надстройката, точно над боядисаната в синьо входна врата.

А от боядисаната в синьо входна врата се появи момиче на тийнейджърска възраст.

На четиринайсет или петнайсет години.

Русокосо.

И високо.

> 51

— Не спирай! — предупреди Търнър, но въпреки това Ричър натисна спирачката.