Не се връщай

— В най-добрия случай само ще огледаме. Без „здрасти, как си“. Ще се наложи да прибегнем до продължително наблюдение от разстояние, преди да стигнем дотам.

— Разбрано.

— Включително и ако най-умната тийнейджърка на света изскочи пред нас, размахвайки импровизиран плакат с надпис _Добре дошъл у дома, тате_. Защото може да се окаже друга тийнейджърка с друг татко.

— Разбрано — рече Ричър.

— Повтори.

— Никакво „здрасти, как си“.

— Окей, да тръгваме.

Отказаха се от Вайнленд Авеню, защото прецениха, че третото бавно преминаване покрай кантората може да се окаже повторно за част от наблюдателите и с нулева полза за самите тях. А може би и трето, ако нещо са объркали смените. Това би било фатално, защото повечето хора реагират на нещо, което видят за трети път. Дори и когато го правят несъзнателно. Поне така сочеше опитът на Ричър. Препъваш се в някаква дума по време на разговор с приятел? Защото току-що си зърнал за трети път позната физиономия, макар и с крайчеца на окото си. Или позната кола, познато палто, куче, обувки, походка…

Направиха широк завой по посока на часовниковата стрелка. Отначало на изток, после на юг. Прекосиха магистралата и продължиха направо. Спряха в началото на квартала.

Плетеница от тесни улички с ниски сгради, бетонни тротоари и занемарени лехи с изсъхнала трева. Намазани с катран електрически стълбове, окичени с десетки жици и кабели — някои от тях дебели колкото китката на Ричър. Имаше малки блокове и отделни къщи, някои с дворове, както и магазинчета и ресторантчета. От мястото си виждаха единствено някакъв пикап, спрял пред студио за ноктопластика. Наоколо беше задръстено с баскетболни рингове, вратички за хокей на лед и сателитни чинии с размерите на кръгла вана. Навсякъде имаше небрежно паркирани коли.

— Лоша работа — промърмори Търнър.

Ричър кимна, защото наистина беше така. Предварителният оглед на обстановката означаваше постоянно спиране и потегляне, плюс заобикаляне на многобройните препятствия. Скоростта на пешеходец би била истински лукс.

— Ти си командирът — промърмори той.

— А ти си заместникът ми.

— Аз бих казал да опитаме, но решението е твое.

— Защо казваш „да опитаме“?

— Негативите изглеждат много, но на практика са позитиви. Нещата биха могли да се развият и в наша полза. Военните ченгета и федералните агенти не знаят с каква кола се придвижваме. За тях е само един стар джип със затъмнени стъкла, много далече от това, което търсят.

— Но не и за двойката от смачкана кола. Те разполагат с добро разузнаване. В най-лошия случай някой се е добрал до кредитната карта и вече знае каква кола караме.

— Няма значение — отвърна Ричър. — Не могат да ни направят нищо. Не и тук, пред куп потенциални свидетели. Би трябвало да знаят, че ВП и ФБР също са някъде наоколо. Перфектен Параграф 22. Не могат да направят нищо друго, освен да стоят и да гледат.

— Могат да ни проследят. ВП и ФБР няма да видят нищо лошо. Просто поредната кола напуска квартала.

— Съгласен съм. Но продължавам да съм убеден, че има достатъчно обстоятелства, които ще работят в наша полза. Така ще улучим с един куршум два заека. Оглеждаме мястото и подмамваме онези към място по наш избор. Бих казал, че ако постигнем това, със сигурност ще сме свършили добра работа за днес. Ако аз бях командирът, щях да постъпя така. Но решението си е твое. За това вземаш куп пари. Почти колкото гимназиална учителка.

Търнър не каза нищо.

— Не забравяй, че трябва да включим две колела на печката — подхвърли той.

— Добре — тръсна глава тя. — Нека опитаме.

Разгледаха адреса на картата и Ричър запечата завоите в главата си. Десен, ляв, пак десен. След което излязоха на нейната улица. Номерът се намираше горе-долу по средата.

— Помни, че правим оглед — обади се Търнър. — Никакво „здрасти, как си“.

— Помня — отвърна той.

— Не искам импровизации.

— Тъй вярно, госпожо командир.

Колата се отлепи от тротоара и се насочи към първия завой. Едно завъртане на кормилото и вече бяха в квартала.

Първата улица беше ужасяваща. Нещо като свободна зона за паркиране. Пикап с надпис „Пекарна“ пред малка бакалия, захвърлено в канавката детско колело, стара кола на трупчета.

Втората беше по-добра. Със същата широчина, но права и не толкова западнала. Качеството на квартала се подобряваше още след първите петдесетина метра. Малки къщички от двете страни на платното. Не особено привлекателни, но солидни. Някои имаха нови покриви, други бяха прясно боядисани, пред трети се виждаха изсъхнали растения в бетонни кашпи. Жилища на обикновени хора, които правят всичко възможно да свържат двата края.