Не се връщай

Продължиха нататък. След няколко преки стигнаха до края на градчето. И почти веднага се натъкнаха на тройка действащи бизнеси, разположени върху евтина земя извън регулация. Първият от тях беше провинциално денонощно ресторантче. Отляво на шосето, с три пикапа на посипания с чакъл паркинг. Стотина метра по-нататък, отдясно, имаше модерен двуетажен мотел, зад който започваше полето. В далечината отвъд него светеха червените реклами на бензиностанция на „Ексон“.

Все добри неща. С изключение на полицейския участък, разположен между ресторанта и мотела.

Дълга и ниска сграда, облицована с цветни фасадни тухли, със сателитни чинии и високи антени на покрива. Пред нея бяха паркирани две патрулки, а два от прозорците й светеха. Диспечер и дежурен сержант, каза си Ричър. Които си карат нощното дежурство на топло.

— Дали вече са им докладвали за колата? — подхвърли Търнър.

— Или ще им докладват, преди да сме се събудили — добави Ричър, оглеждайки мотела.

— Най-малкото трябва да заредим.

— Ще го направим, разбира се — кимна той. — Тъкмо ще усетим обстановката.

И тъй, Търнър пое надолу по пътя, правейки всичко възможно да не бият на очи — разбира се, доколкото това бе възможно в яркочервено кабрио с шестстотин конски сили под капака. Бензиностанцията на „Ексон“ имаше четири колонки за гориво, разпределени на две островчета. Зад тях се намираше кабинката на касата, изработена от масивни, боядисани в бяло дъски. Приличаше на отделна малка къщичка, но това впечатление се разваляше от антените на покрива й.

Търнър спря пред една от колонките, а Ричър напрегна поглед към залепената върху нея инструкция, на която пишеше, че ако не вкара кредитна карта в процепа, трябва да предплати в брой.

— Колко галона? — попита той.

— Не знам колко събира резервоарът — отвърна Търнър.

— Предполагам, че е доста голям.

— Ами, да речем, петнайсет.

Според инструкцията това количество щеше да им струва петдесет и девет долара и осемдесет и пет цента. Ричър измъкна три двайсетачки от една от пачките на Били Боб и тръгна към кабинката. Зад бронираното стъкло седеше жена на около четирийсет години. В долната му част имаше ниша за поставяне на парите. От нея долиташе приятна кънтри мелодия. Едновременно се чуваше и пропукването на включена полицейска радиостанция.

Ричър плъзна парите в нишата и жената извърши някаква манипулация на пулта пред себе си. Вероятно за да включи колонката, която щеше да им пусне бензин за шейсет долара и нито капка повече. Кънтри песента свърши и започна следващата. Паузата между двете беше запълнена от тихото пропукване на радиостанцията. Ричър я погледна, окачи на лицето си изражението на загрижен пътник и попита:

— Нещо извънредно тази вечер?

— Засега всичко е спокойно — отвърна жената.

Ричър измести поглед към портативното радио.

— Не ви ли стига само кънтри музиката?

— Брат ми има фирма за пътна помощ. Номерът в тоя бизнес е да си пръв на местопроизшествието. Дава ми по десет долара за всеки инцидент, за който му съобщя.

— Но тази вечер няма инциденти, нали?

— Нито един.

— И никакво вълнение, а?

— Хубава кола карате — отбеляза жената.

— Защо го казвате?

— Защото винаги съм мечтала да имам корвет.

— Случайно да сте чули нещо за нас по радиостанцията?

— Заради превишена скорост?

— С такава кола е трудно да спазваш ограниченията.

— Значи имате късмет. Засега никой не е споменал нищо за червен корвет.

— Правилно го казахте: засега — усмихна й се съзаклятнически Ричър, а след това се обърна и тръгна към колата.

Търнър вече сипваше бензина. Беше пъхнала накрайника на маркуча в отвора на резервоара, обърната почти с гръб към него. Бедрото й опираше в колата, а другият й крак беше стъпил на бетонното островче. Беше изпънала гръб с ръце на тила, сякаш искаше да прогони главоболието си. Лицето й беше обърнато нагоре, към нощното небе. Ричър си представи тялото й, слабо и стройно, извито като S под широката риза.

Струваше си. Отвсякъде.

— Касиерката разполага с полицейска радиостанция — подхвърли той. — Засега сме чисти.

— Питал си я? Сега вече със сигурност ще ни запомни.

— Така или иначе ще ни запомни. Корветът бил любимата й кола.

— Да й дадем да направи едно кръгче и да видим какво още можем да измъкнем от нея.

— В такъв случай ще ни запомни завинаги.

— Може би онези смотаняци изобщо не са потърсили помощ. Не е изключено и техните пикапи да са крадени, така че да са си плюли на петите и да са изчезнали в гората.

— Като нищо — кимна Ричър. — Не виждам друга причина да чакат толкова дълго.

— Можем да скрием колата зад мотела. Там няма да се вижда от шосето. Според мен трябва да рискуваме, защото наистина се нуждаем от храна и сън.

Колонката изщрака. Резервоарът беше побрал малко под дванайсет галона бензин. Това означаваше, че или е по-малък, отколкото си мислеха, или стрелката на таблото не показваше точно.

— Е, сега вече е наясно, че и колата не е наша — каза Търнър. — Кой не знае колко бензин побира резервоарът му?

— Дали ще ни върне рестото?

— По-добре да й го оставим.

— Дванайсет долара?! Това е Западна Вирджиния. Ще изглежда твърде странно.