Не се връщай

— Не се чувствам по този начин. Не и в момента. Не ме приемай като по-добрата версия. Щом, гледайки те, не мога да видя каква ще стана, и ти не можеш да видиш в мен какъв си трябвало да бъдеш.

Плочаджията се появи отново, този път с чинии в ръце. Яйца на очи, бекон, препечени филийки. Всичко изглеждаше превъзходно приготвено. Яйцата бяха с хрупкави гладки ръбове. Явно човекът се грижеше добре за своята плоча. Търнър го изчака да се отдалечи и подхвърли:

— От всичко казано дотук е ясно, че ти имаш някакво предпочитание по отношение броя на стаите, без да знам какво е то.

— Честно ли да ти отговоря? — попита Ричър.

— Разбира се.

— Наистина имам едно ясно очертано предпочитание…

— Но?

— Преди това трябва да ти разкажа една история.

— Която е?

— Другата причина, поради която би трябвало да побягна.

— По-точно?

— Иск за бащинство — отвърна Ричър. — Май ще се окаже, че имам дъщеря в Лос Анджелис. От жена, която не мога да си спомня.

> 33

Търнър се хранеше, а Ричър говореше, преразказвайки всичко, което му бяха съобщили официално. „Ред Клауд“, между Сеул и демилитаризираната зона. Кандис Дейтън и нейният дневник. Домът й в Лос Анджелис, загубата на дома й, дъщеря й, колата й, посещението й при адвоката.

— Как се казва детето? — попита Търнър.

— Саманта — отвърна Ричър. — Сигурно й викат Сам.

— На колко години е?

— На четиринайсет, наближава петнайсет.

— Как се чувстваш?

— Зле. Ако е моя, е трябвало да съм бил до нея досега.

— Наистина ли не помниш майка й?

— Наистина.

— Често ли ти се случва?

— Искаш да разбереш дали наистина съм толкова див?

— Да речем.

— Не мисля, че забравям хората, които познавам. Надявам се да е така. Особено пък жените, с които съм спал. А ако ги забравям, принципно няма как да го знам. Човек не осъзнава, че забравя.

— Заради нея ли отиваме в Лос Анджелис?

— Трябва да разбера — кимна Ричър.

— Но това е самоубийство. Там ще те чакат, защото са сигурни, че ще се появиш.

— Трябва да разбера — повтори Ричър.

Търнър не каза нищо.

— Но както и да е — добави той. — Чу историята, която бях длъжен да ти разкажа. В интерес на цялата истина. Ако тя има значение. За броя на стаите например.

Приключиха с храненето и поискаха сметката. Получиха само общата сума, небрежно надраскана и подчертана с три дебели линии. От нея така и не ставаше ясно колко струва чаша кафе. Никой не знаеше, може би защото никой не беше попитал. Може би беше безплатно, тъй като общата сума беше скромна. Ричър имаше в джоба си тринайсет долара и трийсет и два цента — последните осемдесет цента от парите на Съливан и рестото, получено на бензиностанцията. Остави ги всичките, което означаваше, че дава и доста добър бакшиш. Напълно заслужен от човека, принуден да обслужва цяла нощ нагорещената плоча.

Колата беше там, където я бяха паркирали. Недокосната, неосветена от прожектори, без маскирани командоси около нея. Полицейският участък по-надолу по пътя изглеждаше спокоен. Патрулките пред входа не бяха помръднали, а двата прозореца продължаваха да излъчват топла светлина.

— Оставаме или продължаваме? — попита Търнър.

— Оставаме — отвърна Ричър. — Следващият няма да е по-безопасен, колкото и странно да звучи. Положението няма да стане по-добро, преди тая история да приключи.

— Тоест, преди да победим, нали?

— То е едно и също.

Настаниха се в ниските седалки на корвета и Търнър запали мотора. След две минути спряха пред рецепцията на мотела.

— Ти иди, а аз ще те чакам тук — обяви тя.

— Добре — кимна той и издърпа шепа двайсетачки от пачката на Били Боб.

— Две стаи — каза тя.

*

Нощният рецепционист спеше на стола си, но не беше трудно да се събуди. Половината работа свърши захлопването на вратата, а другата — дискретното почукване на Ричър върху плота. Беше младо момче. Може би мотелът беше семеен бизнес, а момчето бе син или племенник на собственика.

— Имате ли две свободни стаи? — попита го Ричър.

Хлапакът разигра цяло шоу с проверката в компютъра. Често му правеха този номер, но според Ричър той беше тъп. Никой от тези хора не беше президент на международна верига — работеха в мотели с двайсетина стаи. А ако по някаква причина бяха забравили бройката на свободните стаи, достатъчно беше да се обърнат и да преброят ключовете, окачени на стената зад тях.

Хлапакът отмести очи от екрана и кимна.

— Да, сър. Ще мога да ви настаня.

— Колко струва?

— Трийсет долара на вечер за единична стая. С включена закуска в заведението отсреща.

— Става — кимна Ричър и размени три двайсетачки от пачката на Били Боб срещу два ключа.

Номер единайсет и дванайсет. Съседни стаи. Проява на любезност от страна на младежа — така улесняваше камериерката на сутринта. Щеше да изминава по-кратко разстояние с тежката количка.

— Благодаря — рече Ричър.

Върна се при Търнър, която запали колата и подкара към дъното на парцела. Там откри подходящо място за паркиране — неравна ивица, покрита с изгнила трева. Вдигнаха гюрука и я заключиха. Корветът изобщо не се виждаше откъм улицата.