Не се връщай

Върнаха се малко назад и откриха стаите си — и двете на втория етаж, до който се стигаше по външни стълби. Ричър й подаде номер 11, а за себе си остави 12.

— Утре в колко? — попита тя.

— По обед — отвърна Ричър. — Ако искаш, мога да покарам и аз.

— Ще видим. Да се наспиш.

— Ти също.

Изчака я да влезе и едва тогава отключи своята врата. Стаята представляваше бетонна кутия с грапава мазилка на тавана и винилови тапети. По-добра от онази в покрайнините на Рок Крийк, но не много. Радиаторът беше по-тих, но далеч не безшумен. Мокетът беше по-чист, но не много. Същото важеше и за кувертюрата. Душът изглеждаше наред. Кърпите бяха тънки, но не чак прозрачни. Сапунът и шампоанът бяха запечатани с лентички с името на мотела, което звучеше като стара адвокатска кантора в Бостън. Мебелите бяха от светло дърво, а телевизорът с плосък екран беше с размерите на куфарче, произведен от фирма, която никога не беше чувал. Телефон нямаше. Минибар — също. Нямаше бутилка безплатна вода, нямаше шоколадче върху възглавницата.

Включи телевизора, намери Си Ен Ен и изчете открай докрай червената лента с новините, която течеше в долния край на екрана. Не се споменаваше нищо за двама бегълци, успели да се измъкнат от военна база във Вирджиния. После влезе в банята, застана под душа и завъртя крановете. Остана така дълго време, много след като водата беше отмила сапунената пяна. В главата му се въртяха откъслечни фрази, които си бяха разменили в ресторантчето. _У теб има нещо диво, неопитомено_, беше казала тя. _Приличаш на хищник, хладен и безкомпромисен_.

Но това, което го зачовърка като свредел, беше негова реплика от началото на разговора им. Търнър го попита за Морган и той й отговори. _Твоите хора в Афганистан пропуснаха две поредни радиовръзки, но той не си мръдна пръста_. Продължаваше да прехвърля тези думи в съзнанието си, разбивайки ги на отделни фрагменти под водните струи.

_Твоите хора в Афганистан_.

_Пропуснаха две поредни радиовръзки_.

_Но той не си мръдна пръста_.

Ричър спря душа, излезе от ваната и посегна към близката кърпа. После, все още влажен, нахлузи панталона си, облече една от тениските и излезе навън. Зашляпа с боси крака по терасата, спря пред номер 11 и почука на вратата.

> 34

Търпеливо чакаше на студа, защото тя не отвори веднага. Но знаеше, че е будна. През шпионката на вратата се виждаше светлина. В един момент светлината изчезна. Търнър проверяваше кой е отвън. После го остави да чака още малко, вероятно за да наметне някаква дреха. Ричър беше почти сигурен, че и тя си е взела душ.

Накрая вратата се отвори. Едната й ръка стискаше бравата, а другата беше опряна в рамката, сякаш за да му попречи да влезе. Съзнателно или подсъзнателно. Мократа й коса беше отметната назад. Носеше армейската си тениска и новия панталон. И тя беше боса.

— Щях да ти звънна, но се оказа, че в стаята ми няма телефон — каза той.

— И в моята също — отвърна тя. — Какво има?

— Онези неща, които ти казах за Морган… Току-що проумях какво означават те.

— Какво ми каза?

— Казах ти, че твоите момчета в Афганистан пропуснаха две поредни радиовръзки, а той не си мръдна пръста.

— Аз също се замислих по въпроса. Според мен това е доказателство, че този човек е в играта. Не си е мръднал пръста, защото е знаел, че няма какво да се направи. Знаел е, че са мъртви и няма смисъл да се организира търсене.

— Може ли да вляза? — попита Ричър. — Тук е доста студено.

Мълчание.

— Ако искаш, можем да отидем в моята стая — добави той.

— Не, не, влез — каза тя, отмести се встрани и затвори след него.

Стаята й беше абсолютно същата като неговата. Ризата й беше преметната върху облегалката на един стол, ботушите й бяха под него, старателно подравнени.

— Мисля, че вече мога да си позволя чифт обувки, нали? — каза тя.

— И всичко друго, за което се сетиш — кимна той.

— Съгласен ли си с това, което казах? Че Морган е в играта?

— Би могло да се окаже, че е само мързелив и некомпетентен.

— Никой командир не може да е толкова тъп!

— Откога служиш в армията?

Търнър се усмихна леко.

— Добре де, много командири са тъпи колкото него.

— Според мен бездействието му не е най-важното.

Тя седна на леглото, оставяйки го прав до прозореца. Панталонът й беше широк, а тениската — тясна. Под нея нямаше нищо. Той съвсем ясно виждаше очертаващите се ребра и нежните извивки. По време на телефонните разговори от Южна Дакота си я беше представял руса и синеока, вероятно някъде от Северна Калифорния. Оказа се, че греши. Тя беше чернокоса, с тъмни очи, родена в Монтана. Но за останалото беше прав. _Според мен си висока някъде около един и шейсет и пет, слаба_. В отговор тя се засмя, а той уточни: _Максимум номер 34А_. На което тя отвърна: _По дяволите_.

Но реалността се оказа по-добра от предположенията по телефона. На живо тя беше съвсем друга.

И при всички положения си струваше.

— А кое е важното в думите на Морган? — прекъсна разсъжденията му Търнър.

— Двете пропуснати радиовръзки.

— Защото?

— Твоите хора са се обадили в деня, в който си била арестувана. Но мълчат на следващия и по-следващия.