Не се връщай

— Кажи й, че пътуваме на юг по това шосе и трябва да изминем адски много километри до сутринта. Така има надежда да разпространи погрешна информация, когато разбере за нас по радиостанцията.

Ричър си прибра рестото от дванайсет долара и петдесет и два цента и небрежно подхвърли, че трябва да стигнат до I-64 още преди разсъмване. Кънтрито продължаваше да се лее, а радиостанцията мълчеше. Жената надникна през прозорчето с малко тъжна усмивка. Сякаш знаеше, че скоро няма да види толкова хубав корвет.

Търнър спря да го качи пред кабинката и подкара обратно към града. Мотелът беше на около триста метра.

— Ще си вземем стая, а след това ще отскочим до ресторанта, става ли?

— Разбира се — кимна Ричър.

Тя замълча за момент, после се обърна и го погледна.

— Колко стаи ще искаме?

Той също замълча за момент.

— Нека първо да хапнем, а след това ще отидем в мотела.

— Защо?

— Имам да ти казвам нещо.

— Какво?

_Саманта Дейтън_.

_Сам_.

_Четиринайсетгодишна_.

— Дълга история. Но първо да си поръчаме.

> 32

Ресторантът се оказа хубава селска кръчма. Ричър беше виждал хиляди такива. Имаше си типичния чернокож мъж с бял потник зад плота, който обслужваше огромна и мазна гореща плоча, дълбока цял метър и широка два. Имаше си изподраскани чамови маси и сбирщина от столове, миришеше на застояла мазнина и прясно кафе. Клиентите бяха двама старци със сламени шапки — единият седнал далече вляво от входната врата, а другият максимално вдясно. Вероятно не се понасяха. Сигурно бяха жертви на тристагодишна фамилна вражда.

Търнър избра една маса в средата, на равно разстояние от тях. При сядането им столовете остро изскърцаха по дъсчения под. Нямаше меню. Липсваше и обичайната черна дъска с изписаните върху нея специалитети на деня. Това беше друг тип заведение. Тук поръчките си бяха чиста телепатия между готвача и редовните клиенти. А новите сигурно трябваше да комуникират на висок глас с него. И наистина, той повдигна брадичка и извърна дясното си ухо към тях.

— Омлет — подвикна Търнър. — С гъби, пресен лук и чедар.

Реакция нямаше.

Никаква.

Търнър повтори поръчката си, този път по-високо.

Нищо. Човекът зад тезгяха дори не помръдна. Стоеше абсолютно неподвижно, с вирната брадичка и поглед, зареян в нищото. Приличаше на стар търговец, обиден от ниска оферта.

— Какво е това място? — прошепна Търнър, навеждайки глава към Ричър.

— Ти си ченге. Да виждаш някъде тиган за омлет?

— Не. Виждам само една плоча.

— Значи можеш да предизвикаш ентусиазъм у този човек само ако си поръчаш нещо на плоча.

Търнър замълча за момент, после отново се обърна към тезгяха.

— Две яйца на очи върху препечени филийки и отделно бекон.

— Да, госпожо — отвърна чернокожият мъж с потника.

— Същото и за мен — добави Ричър. — Плюс кафе.

— Да, сър.

Човекът се отърси от вцепенението и започна да действа. На върха на дълъг нож кацна бучка прясна мас, която светкавично се стопи, разнесена с плавни движения по цялата дължина и ширина на плочата. Това вече си беше истински плочаджия в действие. Ричър от опит знаеше, че тези хора или са майстори на плочата, или собственици на заведението. Но никога и двете едновременно. Първият инстинкт на истинския плочаджия е да лъска и търка метала — да го направи толкова гладък, че в сравнение с него тефлонът да изглежда грапав като шкурка. Докато първият инстинкт на съдържателя е да поднесе кафето. Защото първата чаша кафе подпечатва сделката. Преди да консумира нещо, клиентът остава неангажиран. Тоест всеки момент може да стане и да си тръгне. Разбира се, той може да го направи и после — недоволен от това, което му е сервирано, или просто защото си е спомнил за някакъв спешен ангажимент. Но не и ако вече е отпил първата глътка кафе. В такъв случай ще трябва да остави някакви пари на масата. Но знае ли някой колко точно струва чаша кафе в подобно заведение? Петдесет цента? Долар? Два долара?

— Е, вече поръчахме — рече Търнър. — Какво щеше да ми разкажеш?

— Нека изчакаме кафето — отвърна Ричър. — Не искам да ме прекъсват.

— В такъв случай аз имам едно-две неща за изясняване. Искам да науча повече за тоя Морган. Искам да разбера що за човек протяга лапи към моята част.

— И моята — добави Ричър. — Винаги съм бил убеден, че по-лош командир от мен не може да има, но май се оказва, че не е така. Твоите хора в Афганистан пропуснаха две поредни радиовръзки, но той не си мръдна пръста.

— Знаем ли откъде е?

— Нямам представа.

— Може би е един от тях?

— Трудно е да се каже. Логично е частта да се нуждае от временно командващ. Това все още не е доказателство за вина.

— По какъв начин повторното ти назначаване се вписва в техните планове? Би трябвало да искат да се отърват от теб, а не да им се мотаеш в краката.