Не се връщай

— Добре, в такъв случай предлагам да се бия с ръце на гърба.

— Какво?!

— Чу ме.

— С ръце на гърба?

— Точно така. Предлагам ви страхотни условия, момчета. И в двата случая си получавате корвета. Това е справедливо, нали?

— Ще застанеш срещу двама от нас с ръце на гърба?

— Дори и с чувал на главата, стига да разполагах с такъв.

— Добре, приемаме — отсече собственикът на двойната кабина.

— Браво. Това е страхотно. Кой от вас има здравна застраховка? Наличието на такава е важно за избора ви.

Търнър се размърда до него.

— Току-що си спомних онова, което ми се изплъзваше — внезапно прошепна тя. — Особеното в онзи рапорт, за който говорихме снощи.

— За племенния старейшина ли? — тихо подхвърли Ричър. _Неизвестен американец. Племенен старейшина_. Песъчинката в прецизната машина. Американецът е обявен за неизвестен, но не и старейшината. — Съобщили са името му?

— Не точно. Техните имена са прекалено сложни, за да бъдат запомнени. Ние ги заменяхме с номера по реда на постъпващата информация за тях. А номера на въпросния човек го имаше в рапорта. Това означава, че вече е присъствал в системата. Тоест някой го познава.

— Кой беше номерът?

— Не си спомням. АМ и някакви цифри.

— Какво е АМ?

— Афганистанец от мъжки пол.

— Предполагам, че това е някакво начало.

Размяната на реплики беше прекъсната от собственика на двойната кабина.

— Окей, ние сме готови — извика той.

Ричър сведе очи към групичката в подножието на стълбите. Беше се разделила на две. Шестима срещу двама. Единият от двамата беше самият собственик на двойната кабина, а другият — шишкото, издут от менюто на „Макдоналдс“ и многото бира.

— Наистина ли можеш да го направиш? — разтревожено прошепна Търнър.

— Има само един начин да разберем — каза Ричър и заслиза по стълбите.

> 37

Шестимата зрители се отдръпнаха, а Ричър и двамата избраници се насочиха към празното място зад пикапите. Придвижваха се в компактен триъгълник — двама на заден ход, един — крачещ напред. Бавно и предпазливо, с напрегнати сетива. Празното място беше покрито с отъпкана пръст и беше широко колкото градска улица. Вдясно се намираше крайното крило на мотела, където беше паркиран корветът, а вляво беше изходът към шосе 220. Беше тесен, но отсреща така или иначе нямаше друго освен платното и няколко дървета. Полицейският участък беше на запад, но не се виждаше от паркинга. Което означаваше, че и полицаите няма как да видят какво се случва на него.

Достатъчна сигурност.

Можеха да започват.

При нормални обстоятелства Ричър без колебание би прибягнал до измама, особено когато противниците насреща му бяха тъпи и неопитни. Ръцете зад гърба? Спокойно би могъл да забие по един лакът в челюстите на двамата още щом слезеше от последното стъпало. Но не и в присъствието на шест резерви. Това би било неефективно. Те веднага щяха да се нахвърлят върху него, вбесени и възмутени, което автоматично щеше да удвои силите им. По тази причина не предприе нищо, позволявайки на двете страни от триъгълника да се разтъпчат на празното място и да проверят за евентуални неравности и други препятствия. Когато всичко беше готово, той пъхна ръце в задните си джобове, с дланите навътре.

— Е, мачът може да започне.

След което видя как двамата заемат някакви пози, които вероятно смятаха за бойни стойки, но после бързо промениха. Радикално. Кажи на някого, че ще се биеш с ръце зад гърба, и можеш да си сигурен, че той ще чуе само тези думи. В главата му ще се появи една-единствена мисъл: _Тоя ще се бие с ръце зад гърба!_ После ще си представи първите няколко секунди на схватката, които ще изглеждат толкова странни, че бързо ще приковат цялото му внимание. _Без ръце! Незащитен торс! Съвсем като големия чувал в боксовата зала!_

От този момент нататък той няма да вижда нищо друго освен горната част на тялото ти. Само нея. Неразривно свързана с главата и незащитеното лице — неустоимо лесни мишени, които просто чакат да бъдат размазани. Стойката му неусетно се променя. Юмруците му се вдигат, брадичката му щръква напред, очите му се присвиват ликуващо, втренчени в корема, ребрата или носа ти — според личните му предпочитания за нанасяне на първия важен удар. В този момент той не вижда нищо друго.

Като например краката ти.

Ричър направи крачка напред и нанесе премерен ритник в топките на дебелия. Премерен, но достатъчно силен и точен — като дълъг пас в полето на противника. Мъжът рухна като подсечен. Толкова бързо и толкова тежко, сякаш някой се беше обзаложил с него на един милион долара, че не може да пробие дупка в пръстта с носа си. Звукът наподобяваше този на захвърлен на пода тежък чувал. Дебелият се сви на кълбо, тлъстините му продължиха да се тресат още един миг, после застинаха неподвижно.

Ричър се отдръпна крачка назад.

— Лош избор — поклати глава той. — Ясно е, че този трябваше да го оставите на резервната скамейка. Сега сме само ти и аз.