Не се връщай

Да се доберат до Питсбърг означаваше да пресекат щата в посока северозапад и да излязат на междущатска магистрала I-79 някъде между Кларксбърг и Моргантаун. Оттам нататък се пътуваше право на север. Сравнително безопасно, помисли си Ричър. Тойотата беше голяма като къща и тежеше три тона, но това не й пречеше да бъде абсолютно анонимна. Кое е най-доброто място да се скрие песъчинка? На плажа, разбира се. А ако човек си представеше, че тази тойота е песъчинка, пътищата на Западна Вирджиния със сигурност бяха плажът. Защото почти всички автомобили, движещи се по тях, бяха пикапи с големи каросерии. Положението в Западна Пенсилвания беше същото. Ако един ден в Америка кацнеха извънземни, те положително щяха да стигнат до заключението, че бъдещето на Съединените щати зависи от възможността на нейните граждани да превозват двуметрови дъски и греди в големи количества, поради което не можеха без пикапи.

Оказа се, че късно започналият им ден работи в тяхна полза. Или, както би казала Търнър, недостатъкът се превърна в предимство. Защото това означаваше, че ще излязат на магистралата по тъмно. Беше по-добре, отколкото да пътуват по нея денем. Вярно, че магистралите бяха под непрекъснат полицейски контрол, но от друга страна, ченгетата просто не можеха да видят това, което не се вижда, а няма нищо по-невидимо от чифт фарове, които се движат с позволена скорост на междущатска магистрала нощем.

— Как ще стигнем до точния АМ номер? — попита Ричър.

— Ще се наложи да си поемем дъх и да скочим в дълбокото — отвърна Търнър. — Или, казано иначе, да рискуваме и да въвлечем един конкретен човек в опасна конспирация. Като съучастник, като помощник и или както го наречеш.

— Кой е този човек?

— Сержант Лийч, надявам се. Тя е твърда като скала и сърцето й е на правилното място.

— Съгласен съм — кимна Ричър. — И на мен ми хареса.

— Записите и писмените копия се пазят в архива. Достатъчно е да отиде там и да ги прегледа.

— А после какво?

— После ще стане по-трудно. Ще разполагаме с референтен номер, но няма да имаме нито име, нито биография. А сержантите нямат достъп до базата данни. Всъщност аз бях единствената в Рок Крийк, която имаше достъп до нея. Сега Морган има, но няма как да го помолим за тази малка услуга, нали?

— Това го остави на мен — рече Ричър.

— Ти също нямаш право на достъп.

— Но познавам човек, който има.

— Кой е той?

— Председателят на Военния съд.

— Познаваш ли го?

— Не лично. Но съм наясно с неговата роля в процеса. Той ме притиска да се защищавам срещу скалъпено обвинение, а това ми дава възможност за широк достъп до информация от различен характер. На практика мога да поискам всичко, което пожелая. Майор Съливан ще ми помогне.

— Не, това е работа на моя адвокат. Нещата са свързани много повече с моето скалъпено обвинение, отколкото с твоето.

— Би било прекалено опасно за него — поклати глава Ричър. — Вече го пребиха жестоко, защото се опита да те измъкне от ареста. За нищо на света няма да му разрешат достъп до информация.

— За Съливан също ще бъде опасно — отбеляза Търнър.

— Мисля, че все още не са я поставили под наблюдение. В един момент ще се осъзнаят, но ще бъде късно. Няма смисъл да затваряш вратата на конюшнята, когато конят вече е навън.

— А ще се съгласи ли да го направи?

— Ще й се наложи. Това е част от служебните й задължения.

Продължиха в мълчание удобното си пътуване. Придържаха се в границите на Западна Вирджиния, заобикаляйки издадения на юг ъгъл на Мериленд, а след това поеха към град на име Графтън. Според навигацията на тойотата веднага след него имаше път на северозапад, който се вливаше в I-79, южно от Феърмонт.

— Притесниха ли те? — попита по едно време Търнър.

— Кои?

— Осемте мъже в мотела.

— Не особено.

— В такъв случай онзи психотест, когато си бил шестгодишен, трябва да си е струвал парите.

— Правилно заключение, но погрешни разсъждения.

— Как така?

— Решили са, че мозъкът ми работи различно. Възхитили са се на моето ДНК. Може би са се надявали да отгледат нова порода бойци. Знаеш какво е представлявал Пентагонът в онези години. Но аз бях много малък, за да проявя някакъв интерес. А и те грешаха. Когато нещата опират до страх, моето ДНК е същото като на всички останали. Истината е, че просто тренирах и в крайна сметка успях да превърна страха в агресия. Автоматично.

— На шестгодишна възраст?

— Не. Още на четири-пет. Мисля, че ти го споменах по телефона. Предполагам, че е било доброволен избор. Или се оттеглям, или им размазвам физиономиите.

— Никога не съм виждала човек да се бие без ръце.

— Те също. Това беше най-важното.

Спряха да заредят и да хапнат в градче на име Макомбър, а после продължиха на запад през Графтън, откъдето по дясната отбивка през селцето Макджий излязоха на рампата за I-79, която според навигацията беше на час път, южно от международното летище в Питсбърг. Това означаваше, че ще бъдат там някъде около осем. Небето вече тъмнееше. Скоро щеше да настъпи нощ. Всеобхватна, тъмна, вдъхваща сигурност.

— Защо харесваш този начин на живот?