Не се връщай

Търнър извади взетите назаем военни карти и ги плъзна по плота. Младежът ги погледна, колкото да установи, че са лични документи и че на тях фигурират имената Съливан и Темпъл. Но не си направи труда да сравни снимките с лицата на клиентите пред себе си. Ричър от опит знаеше, че тези хора рядко го правят. Може би не им влизаше в служебните задължения или пък просто не бяха достатъчно компетентни.

— Кредитна карта, ако обичате — каза рецепционистът.

— Ще платим в брой — отвърна Ричър.

Това също не беше проблем за хотелите край летищата. Кредитните карти и пътническите чекове също ставаха обект на кражба, тъй като независимо от небрежното отношение към багажа джебчийството по тези места беше на висота. Ричър отдели няколко банкноти за цената на стаята, към които прибави още сто долара депозит за евентуални щети, както го изискваха правилата. Човекът охотно ги прибра, а в замяна им подаде две магнитни карти и ги упъти към асансьорите.

Стаята беше добра, макар и не радикално различна от килията в ареста на Дайър. Разликата, доколкото я имаше, се изразяваше в минибар, безплатни бутилки минерална вода, хавлии и чехли, плюс шоколадчета на възглавниците.

И телефон, който Търнър реши да използва веднага.

> 39

Ричър долови мъркането на сигнала за повикване. Пъхнала слушалката между рамото и ухото си, Търнър се извъртя към Ричър и беззвучно поясни: „Джиесемът на Лийч“. После насреща вдигнаха и очите й промениха фокуса си.

— Сержант, обажда се Сюзан Търнър. Официалният ми съвет като твой командир е да прекъснеш веднага този разговор и да докладваш за него на полковник Морган. Ще го направиш ли?

Ричър не чу отговора на Лийч, но той явно беше отрицателен, тъй като разговорът продължи.

— Благодаря, сержант — отвърна Търнър. — Ще те помоля да свършиш две неща за мен. Първо, трябва ми онзи номер с буквите А и М от оригиналния сигнал на Уикс и Едуардс. Хартиеното копие трябва да е в архивите. Морган още ли е в сградата?

Ричър не чу отговора, но той очевидно беше „да“, защото Търнър добави:

— Добре, няма смисъл да рискуваш. Ще ти звъня на всеки час.

Тя остана на линията да изкаже и другата си молба, но в този момент на вратата се почука и Ричър отиде да отвори.

На прага стоеше мъж с костюм и портативна радиостанция в ръка. На ревера му имаше корпоративна значка. Вероятно някакъв мениджър на хотела, помисли си Ричър.

— Моля за извинение, сър, но е станала грешка — каза мъжът.

— Каква грешка?

— Когато се плаща в брой, депозитът за евентуални щети не е сто, а петдесет долара. От него се приспадат разходите за телефона и минибара. Ако използвате румсървиса, моля да плащате директно на служителя.

— Добре — кимна Ричър.

Човекът извади от джоба си две банкноти по двайсет и една десетачка, които размаха под носа му, сякаш му връчваше наградата на някакво телевизионно шоу.

— Още веднъж моля да ни извините за грешката.

Ричър пое банкнотите и ги разгледа. Нормални американски пари, общо петдесет долара.

— Няма нищо — промърмори той.

Мъжът с костюма си тръгна и той затвори вратата след него. Търнър попита:

— Какво беше това?

— Предполагам, че човекът на рецепцията не е имал ценоразпис. Депозитът не е сто, а петдесет долара, защото румсървисът се заплаща в брой.

— Ясно.

— Как ти се видя сержант Лийч?

— Тя е смела жена.

— Знаеше номера й наизуст, въпреки че съвсем скоро си се запознала с нея.

— Знам наизуст номерата на всички мои подчинени.

— Значи си добър командир.

— Благодаря ти.

— Какво беше второто нещо, което поиска от нея?

— Ще видиш — отвърна тя, поколеба се за миг, после добави: — Надявам се.

Ромео набра номера, но Жулиета не вдигна веднага. Ромео прокара длан по облегалката на коженото кресло, в което седеше. Дланта му беше суха, а кожата на облегалката — гладка и лъскава. Беше станала такава от петдесетгодишно търкане с ръкави на костюми.

После в ухото му прозвуча гласът на Жулиета:

— Да?

— Имената Съливан и Темпъл току-що изскочиха от един хотел в Питсбърг, Пенсилвания. За наше щастие, компютрите им са свързани със системата на вътрешната сигурност, защото се намират на летище.

— Мислиш, че са те, така ли?

— Всеки момент ще разполагаме с описание. Хотелът изпрати свой служител да ги разгледа. Но според мен са те. Няма друг начин двете имена да се появят някъде едновременно. Доколкото ни е известно, това са единствените документи за самоличност, с които разполагат.

— Но защо са на летището в Питсбърг?

— Това е без значение. Къде са нашите хора?

— Пътуват за Лос Анджелис.

— Открий най-бързия начин да ги върнеш обратно.

В стаята беше топло. И двамата съблякоха якетата си.

— Ще използваме ли румсървиса? — попита тя.

— Разбира се.

— Преди или след?

— Преди или след какво?

— Секса, който ще правим.

Ричър се усмихна. Беше установил от опит, че вторият път винаги е по-добър. Все още нови един за друг, но вече не чак толкова. Все още непознати, но не чак толкова. Винаги по-добър от първия път, а с Търнър първият път беше блестящ.

— След — отвърна той.

— Ами събличай се тогава.

— Не, този път ти първа.

— Защо?

— Защото разнообразието е солта на живота.