Не се връщай

Начин, който му убягваше. Засега. Стана от креслото и се протегна. Халатът му падна на пода върху халата на Търнър. Той се пъхна в леглото до нея. Тя вече спеше дълбоко. Дишаше бавно. Бушоните й бяха изключили от безпокойство и преумора. Но както казваше героинята в онзи стар филм: _За всичко това ще мисля утре… Та нали и утре е ден_. Отправи поглед към тавана, който сивееше в мрака. После затвори очи. Едно дълбоко вдишване, едно дълбоко издишване. Това беше достатъчно.

Спа много добре. Цели пет часа.

Събуди се в четири сутринта.

От силно блъскане по вратата.

> 41

Търнър също се събуди, но той сложи ръка на рамото й и прошепна:

— Аз ще отворя.

Премигна, стана и вдигна халата си от пода. Навлече го в движение. Чукането продължаваше. Не звучеше нито любезно, нито извинително. Не беше един от обичайните за хотелите среднощни звуци. По-скоро обратното: _бум-бум_, натрапчив и нахален звук. Нетърпящ възражения. Звукът на силите на реда. Или на някой, решил да влезе в тази роля.

Ричър не използва шпионката. Мразеше шпионките открай време. Бяха прекалено удобни за нападателя — просто изчаква стъклото да потъмнее и натиска спусъка, приближил дулото до предварително пробитата дупка. Дори не беше нужно да се прицелва. Ричър беше убеден, че трябва да пренебрегне шпионката и да отвори вратата. Колкото по-бързо, толкова по-добре. И да забие юмрук в гърлото на противника. А може би не. Зависеше колко са и кои са.

Зад него Търнър също облече халата си. Той й посочи банята. Какво щяха да спечелят с една допълнителна мишена? Нямаше къде другаде да я прати. От стаята можеше да се излезе единствено през вратата. Бяха на висок етаж, а и прозорците не се отваряха. Може би за да не падне някое палаво дете или защото хотелът беше изложен на адски шум и вредни газове двайсет и четири часа в денонощието.

Търнър влезе в банята, а Ричър сложи ръка върху бравата и си пое дълбок дъх. Ако отвън имаше военни полицаи или федерални агенти, те положително щяха да бъдат с насочени оръжия. Но нямаше да стрелят. Поне не веднага. Бяха обучени. Трябваше да спазват куп правила. И после да изготвят доклади. Нямаше смисъл да си усложняват писмената работа. Но четиримата от онази кола с хлътналите врати можеха да стрелят директно. Те също бяха обучени, но бяха освободени от доклади и писмена работа.

_Окончателно решение? Отваряш вратата, но оставаш зад нея_. Кой можеше да се сдържи? Врата, която сякаш се открехва сама, просто плаче за протегнат врат и надникване. А протегнатият врат и надникването просто плачат за един прав в слепоочието. После затваряш вратата с ритник, но вече разполагаш със заложник. Което си е солидна база за преговори.

Ричър натисна бравата. Десет градуса надолу. После двайсет, трийсет. Никаква реакция. Четирийсет, петдесет, шейсет. Отново никаква реакция. Продължи надолу, този път бързо, до пълните деветдесет градуса и рязко дръпна вратата, докато се отвори на две трети. После сви пръстите си в юмрук, вдигна го над главата си и зачака.

Така изтече доста време.

Беше ясно, че на затварянето вече пречеше крак, пъхнат между вратата и рамката. Така се печелеше време за вземането на решение. Което се оказа доста продължителен процес.

Почти цяла минута.

После нещо се мерна във въздуха.

Ричър не проследи полета му с очи, защото не беше вчерашен. Но краткият проблясък, уловен с периферното зрение, му беше достатъчен. _Плик_. Кафяв плик за писма с метална закопчалка, помисли си той. Като онези, които използват в офисите. Тънък и лек. Звукът, който издаде при приземяването си на килима, потвърди първоначалните му впечатления. Тихо шляпване, придружено от едва доловимо шумолене. Сякаш вътре имаше няколко отделни неща, всяко от тях тънко и леко.

Ричър чакаше.

След известно време през процепа надникна и главата.

С лицето на сержант Лийч.

Лийч носеше бойната си униформа и изглеждаше много уморена. Тя влезе в стаята, Търнър излезе от банята, а Ричър затвори вратата. Търнър сведе поглед към плика на килима.

— Всичко ли е вътре?

— Да — кимна Лийч.

— Мислех, че ще го пратиш с експресна поща.

— Аз пък мислех, че ще ви трябва доста по-бързо, отколкото може да ви го достави ФедЕкс.

— И реши да шофираш чак до тук?

— Е, все пак не съм вървяла пеша.

— Колко време ти отне?

— Около четири часа.

— Благодаря, сержант.

— Моля.

— Кога трябва да бъдеш обратно на работа?

— Достатъчно скоро, за да си тръгна веднага…

— Но?

— Намирам се в положение, в което не бих искала да бъда.

— Какво по-точно?

— Налага се да критикувам човек от екипа, по-висшестоящ.

— Колега и началник едновременно?

— Точно така, госпожо.

— Аз ли съм това?

— Не, госпожо.

— Морган?

— Не, госпожо. Друг човек. Но вие сте командир на частта, а аз не съм доносница.

— Тогава кажи на Ричър. Той не е командир на никого.

Лийч се поколеба за момент, преценявайки предложението. Вероятно го прие, защото се обърна към Ричър и каза:

— Сър, изпитвам сериозна загриженост за дежурния капитан.

— Колко сериозна?

— Перманентна.

— Защо не си направила нищо по въпроса?

— Защото не знам как. Той е капитан, а аз само сержант.

— Какъв е проблемът?