Не се връщай

— Бъдете сигурна. Ще ги наврем в кучи гъз. Длъжни сме да го направим, капитане. Те убиха две наши момчета в Афганистан и нанесоха жесток побой на един от вашите колеги.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Едмъндс.

Все още облечена в халата, Търнър не показваше никакви признаци, че желае да се върне в леглото.

— Какво има в плика? — попита я Ричър.

— Другото нещо, за което помолих сержант Лийч.

— Това е ясно. Но какво е то?

— От тук заминаваме за Лос Анджелис.

— Така ли?

Тя кимна.

— Трябва да се погрижиш за ситуацията около Саманта.

— Ще стигна и до нея.

— В най-лошия случай ще се провалим, в резултат на което ще ни заключат и ще хвърлят ключа в морето. Но аз няма да го позволя, преди да се срещнеш с дъщеря си. Защото ще мислиш само за това до края на живота си. По тази причина смятам, че трябва да оставим на заден план моите проблеми и да се заемем с твоите.

— Кога изготви този план?

— Преди известно време. Бях длъжна. В момента си зачислен в моята част и това ме прави твой командир. Тоест тръгваме за Лос Анджелис.

— Какво има в плика?

Вместо отговор Търнър изтръска съдържанието му върху завивките.

Две кредитни карти.

И две шофьорски книжки.

Тя побутна към Ричър неговите. Книжката беше издадена от щата Ню Йорк, а картата беше „Виза“. Данните бяха на някой си Майкъл Денис Кихоу, четирийсет и пет годишен, с постоянен адрес в Куинс. Със сини очи, висок метър и деветдесет и три, донор на органи. От снимката го гледаше квадратно лице с дебел врат. Картата беше на същото име: Майкъл Д. Кихоу.

— Истински ли са? — попита Ричър.

— Моите са истински.

— А моите не са, така ли?

— Те са полуистински. Част от комплектите, които използваме за хора под прикритие.

Ричър кимна. Сто и десета част постоянно имаше хора под прикритие, които се нуждаеха от документи. Доставяше ги правителството и те бяха напълно автентични с изключение на това, че не бяха издадени на действителен човек.

— Твоите откъде са? — попита той.

— От приятелка на Лийч, която много приличала на мен.

— А как се казваш?

Вместо отговор Търнър подхвърли шофьорската книжка в скута му. Със сръчността на уличен фокусник, който демонстрира трикове с карти. Илиной, Маргарет Вега, метър и шейсет и пет, кафяви очи, на трийсет и една години. Без да е донор на органи. Снимката беше на латиноамериканка със светла кожа. На пръв поглед действително приличаше на Търнър, но не чак толкова много.

Ричър й подхвърли обратно документа.

— А госпожица Вега е готова да се раздели с истинската си самоличност и кредитната си карта просто ей така?

— Трябва да ги върнем — поясни Търнър. — И да възстановим всички плащания, които сме извършили с картите. Бях принудена да й обещая това, но парите на Били Боб ще се погрижат.

— Не е там работата. В момента госпожица Вега е в доста рискована ситуация.

— Лийч умее да бъде настоятелна.

— Само защото смята, че го заслужаваш.

— За съжаление, тя няма приятели, които да приличат на теб. По тази причина е използвала хранилището. Вероятно господин Кихоу е бил учебна мишена. Прилича на сериен убиец с моторна резачка от някой филм на ужасите.

— Това вече е друго — кимна Ричър. — Кога тръгваме?

— Още с първия полет — отвърна Търнър.

Облякоха се. Събирането на багажа се сведе до прибирането на новите четки за зъби в джобовете. Оставиха пердетата спуснати и изключиха осветлението. Ричър закачи табелката, указваща да не ги безпокоят, от външната страна на вратата и двамата се насочиха към асансьорите. Беше пет часът и няколко минути. Търнър предполагаше, че след шест вече ще има полети до Ел Ей. Летището на Питсбърг едва ли предлагаше много такива, но все пак трябваше да има поне няколко. В най-лошия случай щяха да летят с прекачване през Сан Франциско, Финикс или Лас Вегас.

Асансьорът ги стовари в пустото фоайе. Не се виждаше жив човек, включително и на рецепцията. Ричър изхвърли магнитните карти в контейнера за смет и двамата се насочиха към изхода. Там обаче им се наложи да вземат участие в кратка пантомима от сорта _след вас — не, след вас_ с някакъв мъж, избрал точно този момент да напусне тъмния тротоар и да влезе в ярко осветеното фоайе. Беше нисък и стегнат, облечен с тъмносин костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Имаше къса консервативна прическа, а лицето му розовееше след скорошното бръснене. В крайна сметка успяха да се разминат — мъжът задържа вратата, за да мине Търнър, а след това Ричър му направи път да влезе и последва Търнър.

Таксита не се виждаха, но пред входа беше спрял хотелският минибус с работещ двигател и отворена врата. Шофьора го нямаше, вероятно бе отскочил до тоалетната.

Десет метра по-нататък, точно срещу противопожарния кран, беше спряла една краун виктория. Тъмносиня, чиста и лъскава, с антени върху капака на багажника. Ричър се обърна и погледна към входа на хотела. Мъжът, с когото се бяха разминали преди малко, стоеше пред рецепцията и чакаше да бъде обслужен. Тъмносин костюм, бяла риза, тъмносиня вратовръзка. Късо подстригана коса, розово лице, току-що избръснато.

— ФБР — промърмори той.

— Проследили са имената. Имам предвид Съливан и Темпъл.