Не се връщай

Търнър искаше час по-скоро да се озоват във въздуха. Надяваше се, че охраната на летището все пак ще бъде някаква бариера, поне за онези четиримата, ако пристигнеха тук. Достатъчно беше да поговорят с шофьора на буса. _Двама пътници? Да, сър, оставих ги на „Вътрешни линии“_. Но охраната на летището нямаше да ги спаси от ФБР или военните ченгета. Техните хора заставаха най-напред на опашката и минаваха през страничната врата.

Единственият метал в джобовете им бяха шепа монети, които пуснаха в издраскана черна тавичка. После един след друг преминаха през детектора. Просто двама души без палта и обувки сред тълпата пътници. Облякоха якетата си, обуха се, разделиха си шепата монети и тръгнаха да търсят кафе.

Жулиета набра Ромео и съобщи:

— Нашите момчета са влезли в стаята. Обяснили на федералния, че се тревожат за своя приятел, и той моментално захапал. Отварянето на вратата заприличало на спасителна операция.

— И? — попита Ромео.

— Вътре нямало никой.

— Значи са на летището.

— И двамата?

— Пътничка за същия полет на Ю Ес Еъруейс е платила с кредитна карта, издадена от банка в окръг Арлингтън. Името й е Маргарет Вега.

— И? — попита Жулиета.

— Купила е билета си в последния момент. Сега, преди малко.

— И?

— Тя е била един от двамата пътници с издадени по това време билети. Другият е Майкъл Денис Кихоу. Парите са изтеглени от картите им в една и съща минута.

— Но как Търнър се е сдобила с кредитна карта на името на Маргарет Вега?

— Все още не знам, но ще разбера.

— Не е от специалното хранилище, така ли?

— Не. Вероятно става въпрос за реална личност. Може би служител на кораба майка. Ще проверя.

— Кога излита самолетът?

— Отвеждането на пътниците започва след петнайсетина минути.

— Окей, изпращам нашите момчета директно на терминала. Най-малкото ще проверят как стоят нещата на земята.

— И тук те изпреварих — обяви Ромео. — Те могат да минат през паспортния контрол и дори да се качат в самолета. Имаме места за двама, а останалите двама са първи в списъка на чакащите. Между другото, това се оказа доста трудна работа. Самолетът ще бъде пълен. Предай им, че бордните карти ще ги чакат на гишето за продажба на билети.

Залата пред изхода беше просторна и светла, покрита с мокет и боядисана в успокояващи пастелни цветове. В нея обаче се бяха изсипали повече от сто души. Изглежда, Питсбърг - Лонг Бийч беше популярен маршрут. Ричър не беше сигурен защо, макар да беше чел някъде, че Питсбърг бързо се превръща в център на киноиндустрията. Заради парите. Филмовите компании откликвали бързо на финансовите стимули на местните власти. В града вече били заснети стотици най-различни филми и се планирали още повече. Може би пътниците наоколо бяха хора от шоубизнеса, които се прибираха у дома. Летището на Лонг Бийч беше не по-малко удобно от това на Ел Ей за тези, които живееха в Холивуд и Бевърли Хилс. Така или иначе, тълпата беше голяма и неспокойна. Ричър както винаги предпочиташе да стои максимално встрани, но командирът беше Търнър, а тя държеше час по-скоро да се озове на борда. Сякаш тесният фюзелаж беше някаква суверенна територия, като посолство в чужда държава. Номерата на бордните им карти бяха големи, което означаваше, че местата им са някъде към опашката. Това на свой ред означаваше, че ще се качат веднага след инвалидите, семействата с малки деца, пътниците от първа класа и лоялните клиенти. Ето защо Търнър настоя да са максимално близо до пропуска. Тя се провираше напред успешно като всеки дребен и пъргав човек — с непостижима за едрата фигура на Ричър лекота. Той обаче я следваше покорно и успя да стигне до завоюваното от нея място една минута по-късно.

Отвеждането към самолета започна почти веднага. Жена в униформа отвори широка остъклена врата и вдигна пред лицето си микрофон. Тълпата се втурна напред, водена от инвалидни колички, куцукащи старци с бастуни и млади семейства, понесли деца и безумно сложни бебешки столчета. След това дойде ред на често пътуващите мъже и жени в костюми, наречени „лоялни клиенти“. После Ричър бе повлечен от потока, който се изля надолу по ръкава и най-сетне се озова в самолета. Прегърбен и навел глава, успя да стигне до мястото си. Краката му едва се побраха в тясното пространство между седалките. До него Търнър изглеждаше далеч по-щастлива, защото имаше тялото, за която бяха проектирани седалките.

Щракнаха коланите си и зачакаха.

Ромео набра Жулиета.

— В момента съм в системата на Ю Ес Еъруейс — обяви той.

— И? — попита Жулиета.

— За съжаление, новините не са добри. Кихоу и Вега вече са на борда, а ние току-що изпуснахме двете последни места за списъка на чакащите. Отнеха ни ги някакви със статут „лоялни клиенти“. Те имали предимство.

— Не можеш ли да звъннеш на компанията и да им обясниш, че нямат предимство?