Не се връщай

— Мога, но няма да го направя. Веднага ще ни обложат с допълнителна такса. Май добрата воля вече има парична стойност, най-вече когато Чичо Сам плаща сметката. Но ние не можем да си позволим допълнителни такси, защото това означава да оставим писмени следи. Следователно се примиряваме с положението. Все пак успяхме да качим двама.

— Кои двама?

— Първите по азбучен ред.

— Това не е идеалният вариант — отбеляза Жулиета.

— На този етап се нуждаем от очи и уши, нищо повече. Важното е да държим операцията под контрол. Останалите двама качих на „Америкън“ за полета до Ориндж Каунти. Ще пристигнат горе-долу по едно и също време и ще се съберат.

Изпънал врат, Ричър гледаше напред, към началото на дългата алуминиева тръба, и наблюдаваше обичайната суматоха, свързана с настаняването. Взиране в номерата на седалките, наместване на големи чанти и обемисти връхни дрехи в отделенията за ръчен багаж. Багаж, багаж и още багаж. За него това беше бреме. Част от лицата насреща му бяха доволни, но повече бяха мрачни и намръщени. Спомни си как беше летял като дете — отдавна и за сметка на армията, на борда на отдавна забравени превозвачи като „Браниф“, „Истърн“ и „Пан Америкън“. Тогава пътуването с реактивен самолет беше рядко и екзотично преживяване, за което хората се обличаха официално — костюми, вратовръзки, ефирни летни рокли и дори ръкавици. А авиокомпанията им отвръщаше със сребърни прибори и китайски порцелан.

После внезапно зърна мъжа, на когото беше забил ляво кроше в ухото.

> 44

Грешка нямаше. Помнеше го добре, не можеше да го сбърка. Първата вечер в онзи мотел. Появата на колата, все още без поражения по нея. Мъжът слиза от дясната страна, заобикаля предницата и започва да плещи.

_Не можеш да ни уплашиш, старче_.

Ричър помнеше дългото ляво кроше, съприкосновението на юмрука му с костта, страничното отскачане на главата. По-късно го зърна още веднъж, отдалече, отново на паркинга пред мотела. И за трети път преди броени минути, докато слизаше от онази кола.

Нямаше никакво съмнение, че е той.

Зад него разпозна физиономията на онзи, когото беше кръстил Третия. Не шофьорът на колата, не и дебелият с малките ушички, а най-невзрачният, резервният играч. Двамата напредваха по пътеката, оглеждайки седалките от двете страни. После ги забелязаха, но бързо отместиха погледи и направиха опит да изглеждат спокойни. Ричър наблюдаваше пространството зад тях. Последните двама пътници се оказаха жени. Стюардът обяви по радиоуредбата, че вратата на салона се затваря, а пътниците трябва да изключат електронните си устройства. Двамата мъже продължиха още малко напред, след което се тръшнаха на отделни седалки — едната отдясно на пътеката, а другата отляво. Съответно на три и на четири реда пред тях.

— Това е лудост! — прошепна Търнър.

— Абсолютно — кимна Ричър. — Колко време ще продължи този полет?

Отговорът дойде веднага, но не от Търнър, а от стюарда, включил микрофона за поредното си стандартно съобщение. Компютърът беше изчислил продължителността на полета на пет часа и четирийсет минути, при наличието на насрещен вятър.

— Нали каза, че не са ни приоритет — заяви мрачно Ричър. — Какво означава всичко това? Защо ще летят с нас? Какво възнамеряват да направят? Пред очите на стотина пътници, затворени в малка метална тръба?

— Вероятно са получили заповед да не ни изпускат от очи — каза Търнър.

— Да си сложат очи на тила тогава.

— Или е някакво предупреждение. Искат да ни сплашат.

— Вече наистина се уплаших от тия _страшни_ смешници.

— А къде са другите двама?

— Самолетът е пълен. Може би не е имало повече места.

— В такъв случай защо не са изпратили дебелия?

— Въпросът не е защо, а как. Как постигат всичко това? Изгубват ни безнадеждно и изведнъж се оказват на пет минути след нас. Знаят, че нямаме лични документи освен тези на Съливан и Темпъл. Би трябвало да се досетят, че ние няма да ги използваме, за да се качим на самолет. Как тогава знаят, че сме тръгнали за летището? Далеч по-логично е да се върнем на паркинга и да си вземем пикапа.

— Шофьорът на буса им е казал.

— Той все още не се е върнал обратно. Сами са разбрали. Те са в състояние да получат всяка информация, която ги интересува. Дори в момента са влезли в оперативната система на авиокомпанията. Открили са ни при закупуването на билетите и са ни засекли при качването. Което означава, че имат достъп и до хранилището за секретни документи в щаба ни. Как иначе ще обърнат внимание точно на пътник с името Кихоу? Те следят всичко, което правим. Всяка наша крачка. Като златни рибки в аквариум сме.

— Но ако това е истина, би трябвало вече да са направили връзката между Кихоу и Вега. Купихме билетите си едновременно, освен това седим един до друг. Значи знаят, че аз съм Вега. В такъв случай истинската Вега ще загази. Също и Лийч, която организира това. Трябва да ги предупредим по най-бързия начин.

— Няма как да стане — каза Ричър. — Поне през следващите пет часа и четирийсет минути.