Не се връщай

Ричър повтори операцията и с безименния му пръст, който счупи по същия начин, на същите две места. Едва тогава мъжът се сети за лявата си ръка, притисната под рамото на Ричър. Направи опит да я освободи, който изненадващо се оказа успешен. Но само доколкото позволи на Ричър да повтори манипулацията върху същите пръсти и на тази ръка.

— Документ за самоличност — повтори Ричър.

Резервата не реагира. Беше прекалено зает да пъшка и да прави гримаси, заковал очи в жестоко пострадалите си ръце. Ричър се зае да го претърсва, движейки тялото му напред-назад, за да си осигури достъп до всички джобове. Не откри нищо в предните и страничните, но после напипа характерната издутина в десния заден джоб. Портфейл, който се сгъваше на три. Измъкна го ловко и се изправи. Приятелят на резервата протягаше врат от мястото си един ред по-назад от другата страна на пътеката. Жената с костюма беше напуснала тоалетната и се връщаше обратно. Срещнаха се по средата на разстоянието и тя дори отстъпи крачка назад, позволявайки му да седне, преди да продължи пътя си.

Ричър хвърли портфейла в скута на Търнър и отново си сложи колана.

— Какво му направи? — попита тя.

— Седмица-две няма да натиска спусъци, после ще се оправи — промърмори Ричър. — Междувременно няма да може да се бие, да кара кола и дори да си закопчава панталона. Можеш да го броиш за прогонен от масата. Профилактиката е по-добра от лечението, така че трябва да се вземат превантивни мерки.

Търнър замълча.

— Знам, знам — подхвърли Ричър. — Дивакът в действие. Получаваш това, което виждаш.

— Не, свърши добра работа — отвърна тя.

— Как изглеждаше отстрани?

— Младежът малко подскачаше. Така разбрах, че става нещо.

— Какво има в портфейла?

Търнър го разтвори. Стар, дебел и протъркан, но от хубава кожа. В две отделения в задната част имаше пари, в едното — двайсетачки с дебелина около сантиметър, а в другото — доста по-тънка пачка от петачки и десетачки. В най-горното от трите прозрачни джобчета за карти имаше шофьорска книжка, издадена в Северна Каролина. Под снимката пишеше: _Питър Пол Лозано_. По-надолу се виждаха няколко кредитни карти — „Виза“, „Мастъркард“, „Дискавър“ и „Америкън Експрес“, а в страничните отделения имаше и други. Всички валидни, всички на името на Питър П. Лозано.

Но военна карта липсваше.

— Цивилен ли е? — учуди се Търнър. — Или може би досието му е засекретено?

— По-скоро второто — отвърна Ричър. — Капитан Едмъндс ще ни каже със сигурност. Нали работи в „Човешки ресурси“?

— Ще разбереш ли името и на другия?

— Двама са по-надежден ориентир от един.

— А как ще го направиш?

— Все ще измисля нещо.

Четири реда напред мъжът на име Лозано се беше сгънал надве и се поклащаше напред-назад с длани под мишниците, опитвайки се да овладее болката. В един момент погледна минаващата по пътеката стюардеса и сякаш понечи да я заговори, но после се отказа и извърна глава. Какво можеше да й каже? Дойде един лош човек, който ме нарани? Сякаш е момиченце. Или доносник на директора. Това явно не беше в неговия стил. Не и пред стотина непознати хора.

— Според мен е военен — каза Ричър. — Старшината го е научил да си държи езика зад зъбите.

После другият мъж стана и се промъкна покрай възрастната дама, която седеше до него. Онзи бъбривец от първата вечер. Пристъпи крачка напред и се наведе да поговори с приятеля си. Разговорът бързо се превърна в конференция с описания, показвания на контузии и злобни погледи през рамо. Жената в бизнес костюма гледаше встрани с каменно лице.

— Няма как да се получи два пъти — промърмори Търнър. — Веднъж предупреден, човек става по-малко уязвим. Вече знае от какво трябва да се пази.

— И сега се моли жената до него да има здрав пикочен мехур — добави Ричър.

— Наистина ли вярваш, че Едмъндс ще ни осигури досието на три-четири-три-пет?

— Или ще го осигури, или не. Петдесет на петдесет, все едно че хвърляме ези-тура.

— Но и двете вероятности те устройват, така ли?

— Не, предпочитам да получим досието.

— Но няма да се тръшкаш, в случай че не стане. Самият факт, че проявяваме интерес към него, ще им покаже, че сме само на крачка от истината. И че им дишаме във врата.

— Предпочитам да го получим.

— А тези нещастници, които летят с нас? Ще ги изпратиш обратно с по няколко контузии, което също е послание към онези над тях, нали?

Ричър не отговори.

*