Не се връщай

— Засякоха Вега и Кихоу. Но ние вече не сме Вега и Кихоу, а Лозано и Балдачи. Разбира се, само когато нещата опрат до кредитни карти. Тогава ще използваме техните. Какво ще кажеш за едно такова послание?

— Те могат да проследяват кредитните карти.

— Знам.

— Искаш да ни открият ли?

— По-лесно е, отколкото ние да открием тях. Но за „Херц“ и „Авис“ си права. Няма да ги улесняваме чак толкова. Нека се поизпотят.

— Но първо трябва да се измъкнем от летището. То може би вече гъмжи от военна полиция, защото главен сержант Еспин не е най-тъпото зайче в гората. Би трябвало да се досети накъде си тръгнал, а и разполага с достатъчно персонал, за да провери всички летища в радиус от сто и петдесет километра около Лос Анджелис. Плюс цял ден и цяла нощ. Има вероятност и ФБР да е там. Агентите им в Питсбърг не трябва да са гении, за да разберат къде отиваме.

— Ще си отваряме очите.

Спускането беше дълго и плавно, приземяването — гладко, а рулирането към терминала — бързо и пъргаво. После прозвуча тих камбанен звън и електронното табло в дъното на салона угасна. Деветдесет и седем души станаха на крака. Ричър остана седнал, защото предпочиташе седалката пред тавана, който опираше в главата му. По местата си останаха и двамата пътници на средните седалки, съответно през три и четири реда от него. Защото науката не беше открила начин мъжете да стават от самолетните седалки, без да се подпрат на ръцете си.

Самолетът се опразваше през предната врата. Хората изтичаха от него като песъчинките в пясъчен часовник. Измъкваха чанти и палта от багажниците над главите си и се изнизваха напред, следвани от спътниците си на следващия ред, които повтаряха същото. Белокосото старче с бастуна и неизгрялата кинозвезда трябваше да се промъкват покрай неподвижните мъже на средните места. После се опразниха и по-задните редове. Двамата нещастници се оказаха сами сред морето от празни седалки. Ричър изчака реда си и излезе на пътеката — леко прегърбен и с наведена глава. Три реда по-напред спря, хвана за яката мъжа вляво и го изправи на крака. Това беше най-малкото, което можеше да направи за него. Помогна и на мъжа отдясно, седнал един ред по-напред. После продължи по пътеката, прекоси кухненския отсек, мина през вратата, през ръкава, пропит с миризмата на керосин, и се озова на летище Лонг Бийч.

> 47

Летищата са пълни с хора, които се мотаят сами, и е почти невъзможно да откриеш този, който те следи. Защото всички са подозрителни. Например онзи човек на металната пейка, скрил лице зад смачкан вестник. Такива като него рядко се срещат на улицата, но присъствието им на летищата е почти задължително.

Още на първите сто квадратни метра имаше поне петдесет души, които можеха да са военни ченгета или агенти на ФБР. Но никой не прояви интерес към тях. Никой не ги погледна, никой не ги приближи, никой не тръгна след тях. Това им даде възможност да ускорят крачка, насочвайки се директно към стоянката на такситата. След броени секунди се озоваха на задната седалка на очукан седан и помолиха шофьора да ги закара до някоя агенция за коли под наем извън територията на летището, но да не бъде „Херц“, „Авис“, „Ентърпрайс“ или друга от компаниите с големи светещи табели. Шофьорът не зададе уточняващи въпроси, не поиска подробности. Просто запали и потегли. Като човек, който знае къде отива. Най-вероятно при някой братовчед или просто познат, който дава добър процент за всеки доведен клиент.

Ако случаят беше такъв, братовчедът или мошеникът, който не плаща данъци, би трябвало да се казва Ал и да е симпатяга, защото таксито спря пред ограден парцел с двайсетина коли, а на покрива на дървената барака в дъното беше изписано _Готиния Ал — коли под наем_. Несръчно, на ръка, с тънък пласт боя, положена с прекалено голяма четка.

— Перфектно — рече Ричър.

Питър Пол Лозано се погрижи за сметката на таксито с банкнота от двайсет долара, извадена от дебелата почти сантиметър пачка. Освободиха таксито и се огледаха. Бързо им стана ясно, че Готиния Ал е открил удобна ниша за бизнес. Повечето автомобили на паркинга се бяха радвали на дълги години престижен живот, преди да поемат по тъжния път на разрухата. Преобладаваха стари модели мерцедеси, рейнджровъри, беемвета и ягуари, порядъчно очукани, ожулени и лишени от блясък.

— Дали са в движение? — попита Търнър.

— Не знам — сви рамене Ричър. — Аз съм последният човек на света, който се интересува от автомобили. Дай да видим какво ще каже Готиния Ал по въпроса…

Това, което той каза, макар и с други думи, беше: „Изкарали са толкова много години, защо да спрат точно сега?“. Ричър остана впечатлен от логиката и оптимизма му. Готиния Ал беше шейсет и няколко годишен, с посивяла коса, голям корем и жълта риза. Беше седнал зад бюро, което запълваше половината барака. Вътре беше горещо, а въздухът миришеше на прашно дърво и някакви химикали.

— Вървете да си изберете кола — махна с ръка той. — Която и да е, няма да сбъркате.

— Рейнджровър — рече Търнър. — Никога не съм карала такъв.

— Ще ви хареса.

— Надявам се.