Не се връщай

Ричър сключи сделката на гигантското бюро, използвайки свидетелствата за правоуправление на Вега и Балдачи. Продиктува някакъв току-що измислен номер на джиесем, плати с една от картите на Балдачи и положи подпис, който би могъл да означава всичко. В отговор Готиния Ал му подаде ключ и голямата му лапа махна към дясната част на паркинга:

— Онзи, черният.

Черният се оказа тъмнолилав металик. Палещото слънце отдавна беше свършило своята работа. Затъмняващото фолио на стъклата беше на мехурчета тук-там, а напуканите седалки бяха хлътнали. Произведен някъде през деветдесетте, прецени Търнър. Отдавна престанал да бъде престижна кола.

Рейнджровърът обаче запали веднага, направи десен завой и с лекота излезе на пътя.

— Изкарал е толкова много години, защо да спре точно сега? — подхвърли тя.

Рейнджровърът спря само след километър и половина, но по команда — за да влязат в първото заведение, появило се край пътя. Семейно ресторантче на булевард „Лонг Бийч“. Ядоха страхотни неща, включително и онзи дългоочакван омлет на Търнър. Тя отиде да се обади на сержант Лийч от автомата до вратата, а през това време Ричър внимателно оглеждаше паркинга. Не видя нищо — нито преследвачи, нито скрити наблюдатели. Никакъв интерес.

Излязоха на пътя и се насочиха на северозапад, където трябваше да се намира отклонението за шосе 710. Караше Ричър — за пръв път. Солидният стар кораб веднага му допадна. Затъмнените му стъкла вдъхваха сигурност.

Механиката му явно беше в ред и той уверено плаваше по пътя.

— Как ще реагираш, ако ги видиш? — попита Търнър.

— Кого?

— Дъщеря ти и майка й.

— Питаш какво ще им кажа ли?

— Не. Имам предвид, като ги видиш от разстояние, за пръв път в живота си.

— Няма как да ги разпозная.

— Да речем, че ги разпознаеш.

— Сигурно ще се огледам за капана.

— Правилно — кимна Търнър. — Те са стръвта, ако не се лъжем. ФБР и военните ченгета сигурно ще бъдат там. Дестинацията е известна. Всеки, когото срещнеш, може да се окаже агент под прикритие. Затова внимавай.

— Слушам, госпожо.

— Опасността се удвоява на всеки километър по пътя от тук до Северен Холивуд. Пътуваме право към центъра на ада.

— Това е брифинг преди операцията, така ли?

— Длъжна съм да ти го предложа, нали съм ти пряк командир.

— Чукаш на отворена врата.

— Може би ще ги разпознаеш.

— Дъщерите невинаги приличат на бащите си.

— Имах предвид, че може да си спомниш майката.

Жулиета позвъни на Ромео и каза:

— Имам много лоша новина.

— Случайно да е свързана с Балдачи, който е използвал кредитната си карта в агенция за коли под наем, наречена „Готиния Ал“?

— Какъв Ал? — не схвана Жулиета.

— Няма значение. Какво е станало?

— Ричър ги е спипал по време на полета. Прибрал им е портфейлите и ги е извадил от строя.

— В самолета?

— Лозано е със счупени пръсти, а Балдачи дълго време няма да може да използва ръцете си. Никой не е забелязал нищо.

— Това е невъзможно!

— И все пак се е случило. Сам срещу двама по време на полет, пред сто души свидетели. Тотално унижение. А вече и наема коли за наша сметка. За какъв се мисли тоя?

Ричър мислеше, че е лош шофьор. Отначало си го бе внушил като предпазна мярка — за да му напомня да се концентрира. Но постепенно разбра, че е истина. Пространствената му ориентация и бързината на реакциите му се влияеха от човешки, а не от пътни знаци. Те бяха някак инстинктивни и лични. Животно, а не машина. Търнър май щеше да се окаже права. В него може би имаше нещо диво и неопитомено. Това обаче не значеше, че е ужасен шофьор, а просто под средното ниво. Но не и по-лош от тези, които точно тази сутрин пътуваха по скоростната магистрала между Лонг Бийч и Ел Ей. Хората ядяха и пиеха, някои се бръснеха, други се решеха, гримираха или лакираха ноктите си. Трети попълваха документи, четяха и изпращаха есемеси, сърфираха в интернет или водеха дълги телефонни разговори, някои от които приключваха с гневни крясъци, а други — със сълзи. Сред цялата тази лудница Ричър просто се опитваше да поддържа скоростта в своето платно и да наблюдава трафика пред себе си, за да прецени накъде да отбие, ако се наложи.

— Трябва да спрем някъде, защото искам да се обадя на капитан Едмъндс и да разбера дали може да вземе това, което ни трябва — каза той.

— Хайде да го отложим. Остави всичко на слаб огън, да се претопля.

— Стига да можех. Но те няма да ни позволят. Другите двама вероятно са взели самолета за Ориндж Каунти.

Или следващия за Лонг Бийч. И в двата случая са най-много на час, час и нещо след нас.

— Това не може да се промени от един разговор с Едмъндс.

— Но този разговор е тактически важен. По него ще преценим трябва ли да са със съхранени когнитивни функции за бъдещи разпити. Така пише в оперативния наръчник.

— Не пише.

— Може да са го съкратили.

— Искаш да кажеш, че ако Едмъндс се провали, ти ще запазиш живота на онези двамата, за да измъкнеш насила нещо от тях?

— Няма да е насила. Най-любезно ще ги попитам, както го направих с Голямото куче. Но ако знам предварително, няма да ги питам нищо. Ще оставя нещата да следват естествения си ход.

— И какъв ще бъде този естествен ход?