Не се връщай

— Кой в днешно време служи във Форт Браг?

— Близо четирийсет хиляди души. Върху площ над шестстотин квадратни километра. При последното преброяване си е било напълно самостоятелно градче. Населено предимно с хора от ВВС, включително Осемдесет и втори полк. Но има и много други — от специалните части, от „Психологически операции“, школата към Кенеди Сентър, Шестнайсети полк на ВП и още куп други.

— С две думи, постоянен трафик от и за Афганистан — отбеляза Ричър.

— Включително логистичните части. Те са пренесли цялото снаряжение там, а сега го прибират обратно. А може би не…

— Продължаваш да мислиш, че това е като номера на Голямото куче, нали?

— Но с по-добра и по-голяма стока. Според мен изобщо не е предназначена за вътрешна консумация, а по-скоро я продават на местните.

— Скоро ще разберем — кимна Ричър. — Все пак сме само на крачка от истината.

— Тя може да почака — каза Търнър. — Което трябваше, ти го свърши. Сега обаче ти предстои среща с дъщеря ти.

Пет минути по-късно мъжът излезе от тоалетната. Блед, изпотен и някак смален. Движеше само долната част на тялото си. Горната беше странно неподвижна, като на зле функциониращ робот. Той прекоси вдървено пътеката и седна на мястото си до бабата.

— Трябва да помоли стюардесата за малко аспирин — подхвърли Ричър.

Оттук нататък полетът протече нормално. Храна не се сервираше. Не и в икономична класа. Но можеше да си купиш нещо — основно малки химически пелети, майсторски опаковани като различни естествени продукти. Но Ричър и Търнър не си купиха от тях. Бяха с нагласата да обядват в Калифорния. Това означаваше, че ще огладнеят здраво. Ричър нямаше нищо против глада. Вярваше че той изостря сетивата и стимулира изобретателността. Още едно старо наследство от еволюцията. Когато си гладен, търси по-хитър начин да докопаш поредния рошав мамут. Не утре, а още днес.

Той реши, че може да си позволи три часа сън, след като Лийч го беше събудила в четири сутринта. Затвори очи. Не се тревожеше за двамата им натрапени спътници. Какво можеха да направят? Най-много да го замерят с фъстъци, изстреляни с уста. И Търнър беше стигнала до подобно решение, отпуснала глава на рамото му. Той заспа с изправен гръб. Всеки път когато главата му клюмваше, се стряскаше и събуждаше.

— Имаме сериозен проблем — обяви Ромео, след като набра номера на Жулиета.

— В смисъл?

— По всичко личи, че Търнър все пак си е спомнила онзи номер. Адвокатката на Ричър току-що е поискала пълен достъп до досието на АМ три-четири-три-пет.

— А защо неговата адвокатка?

— Опит за промъкване. Предполагат, че следим нейния адвокат, но не и неговите. Дори не е основната, която ще го защитава в делото за убийство, а другата, новата. В делото за бащинство.

— Значи спокойно можем да отхвърлим искането, тъй като това няма нищо общо с делото за бащинство.

— Искането си е искане. Има си процедури. Трябва да ги убедим, че досието е засекретено. Което няма как да направим, защото около този човек няма нищо специално. Освен за нас. Не можем да си позволим подобно внимание. Всички ще си помислят, че сме си изгубили ума. И ще се запитат каква е тази класифицирана информация относно един прост селянин.

— С колко време разполагаме?

— С един ден, не повече.

— Анулира ли кредитните им карти?

— Само неговата. Беше лесно, защото е издадена от армията. Но за нейната е нужен писмен документ, който оставя следи. Маргарет Вега съществува реално.

— Какво ще правим?

— Ще приключим случая в Калифорния. Те скоро ще кацнат там и ще се окажат двама срещу четирима.

Ричър и Търнър спаха през по-голямата част от трите часа. Събудиха се, когато самолетът вече захождаше за кацане в Лонг Бийч, а гласът на стюарда монотонно напомняше за изправяне на облегалките, прибиране на масичките и изключване на портативните електронни устройства. Нищо от това не засягаше Ричър, защото той не беше наклонил облегалката си, не беше използвал сгъваемата масичка пред себе си и не притежаваше електронни устройства — нито портативни, нито каквито и да било. През прозорчето се виждаха кафяви пустинни хълмове. Той харесваше Калифорния. Би могъл да живее тук — разбира се, ако изобщо му се приискаше уседнал живот. Климатът беше топъл, никой не го познаваше. Би могъл да си вземе дори куче. Или по-точно, _те_ биха могли да си вземат куче. Представи си Търнър в някакъв заден двор как подрязва рози или сади дръвчета.

— Не бива да наемаме кола от „Херц“ или „Авис“ — каза тя. — Нито от някоя друга голяма фирма. За всеки случай. Може и техните компютри да са свързани с компютрите на правителството.

— Остаряваш и ставаш параноична — подхвърли Ричър.

— Това не означава, че не ме дебнат навсякъде.

Той се усмихна.

— Какво ни остава при това положение? — попита тя.

— Местните момчета, които нямат офиси на летищата.

— Ще приемат ли пари в брой?

— Имаме си кредитни карти.

— Може би са ги анулирали. По всичко личи, че могат да вършат и такива неща.

— Не могат. Все още не. Дори не знаят, че имаме кредитни карти.

— Нали ни засякоха, че си купуваме билети с тях?