Не се връщай

Местата бяха наполовина заети. На пръв поглед колите изглеждаха съвсем нормални, повечето от тях излъскани и блестящи под немилостивите лъчи на слънцето. Някои от тях бяха паркирани под странен ъгъл, сякаш шофьорите им се бяха отбили набързо, колкото да хвърлят поглед на нещо, което ги интересува. От доста време насам Ричър опитваше да си представи колата, в която могат да живеят двама души. В крайна сметка стигна до заключението, че най-подходящи за целта са или някое старомодно комби, или модерен джип. С цяла задна седалка, която може да се сваля и се намира на достатъчно разстояние от предната, както и от задния капак, така че на нея да се побере дюшек. Тъмните стъкла отстрани и отзад биха представлявали сериозно удобство. На тези изисквания отговаряха стар буик роудмастър или нов шевролет събърбан — с малката разлика, че онзи, комуто се налагаше да живее в кола, несъмнено би продал новия събърбан, за да си купи стар буик роудмастър, прибирайки разликата в джоба си. По тази причина търсеше предимно стари комбита, включително прашни и със спаднали гуми, но паркирани правилно и на по-уединено място.

Такива превозни средства обаче нямаше. Повечето бяха абсолютно нормални, а три-четири от тях — сравнително нови и достатъчно безлични, за да се окажат наети от някое летище от хора като Еспин например и колегите му от 75-а част на ВП. Други две-три от тях пък имаха много странен вид и приличаха на конфискувани от ФБР, а след това повторно пуснати в движение, но вече като служебни коли за скрито наблюдение, без специална маркировка. Сенките и слънчевите отблясъци в стъклата пречеха да се види дали в тях има хора.

Продължиха напред, все в една и съща посока и с една и съща скорост. Това неизбежно ги изведе отново на скоростната магистрала, но Ричър прецени, че рязък обратен завой или всяка друга нетипична маневра би привлякла внимание. И тъй, двамата отново описаха дълъг и бавен кръг, излязоха за втори път на „Ланкършим“ и спряха на същата пресечка, чувствайки се на безопасно разстояние от онзи паркинг.

— Искаш ли да огледаме още веднъж? — попита Търнър.

— Няма нужда — отвърна Ричър.

— Какво правим тогава?

— Те може да са навсякъде. Ние не знаем как изглеждат и каква кола имат. Затова няма смисъл да обикаляме. Ще поискаме точното им местоположение от адвоката — разбира се, ако го знае и ако е постоянно.

— Това е добре, но как ще стане?

— Мога да му се обадя, мога и да накарам Едмъндс да свърши тая работа. Но той ще заяви, че цялата кореспонденция трябва да минава през кантората му, също както и евентуалните срещи, и че не може да съобщи местоположението й на заинтересована страна, какъвто би трябвало да съм аз. Няма как да не прецени, че всеки контакт между нас може да доведе до грозна сцена или насилие. Професионална отговорност. Биха могли да го съдят за милиони долари.

— И тъй, какво мислиш да направиш?

— Това, което правят повечето мъже, когато не се задава нищо по-добро.

— По-точно?

— Да си потърся проститутка.

Направиха маневра и отново поеха на север. Не след дълго се отбиха в заведение за хамбургери, където пиха кафе, а Ричър проучи няколко адреса в местните „Жълти страници“, които взе назаем от съдържателя. После поеха по обратния път и спряха чак при един мотел, разположен непосредствено до постоянните паркинги на летище Бърбанк. Не се регистрираха, а просто останаха в колата. Ричър набра един номер, който беше запомнил наизуст. Насреща вдигна жена с чуждестранен акцент. Вероятно на средна възраст и със сигурност сънлива.

— Кое е вашето топ момиче? — попита Ричър.

— Емили — незабавно отвърна чужденката.

— Колко струва?

— Хиляда на час.

— Свободна ли е в момента?

— Разбира се.

— Приемате ли кредитни карти?

— Да, но сумата става хиляда и двеста.

Ричър не каза нищо.

— Може да бъде при вас за по-малко от трийсет минути — добави жената с акцента. — Уверявам ви, че си струва всеки цент. Как желаете да бъде облечена?

— Като начална учителка — отвърна Ричър. — Сякаш преди година е завършила колежа.

— Момичето на съседите, а? Много търсен външен вид.

Ричър й продиктува името Пит Лозано и адреса на мотела зад тях.

— Това не е ли близо до паркинга на летището? — попита чужденката.

— Да.

— Често го използваме. Емили ще го намери без проблеми.

Ричър прекъсна разговора. Настаниха се удобно и се приготвиха да чакат. Мълчаха и гледаха право пред себе си.

— Добре ли си? — попита десет минути по-късно Търнър.

— Не съвсем — отвърна Ричър.

— Защо?

— Седя тук и зяпам четиринайсетгодишните момиченца. Чувствам се като перверзник.

— Видя ли някоя, която би могла да е тя?

— Все още не.

Чакането продължи малко повече от трийсет и пет минути. После звънна телефонът на Ричър. Не беше чужденката с извинения за закъснението на Емили, а капитан Едмъндс с „новина за първа страница“. Ричър наклони апарата, а Търнър се наведе към него, за да чува и тя.

— Преди пет минути получих целия пакет за АМ три-четири-три-пет — обяви Едмъндс, замълча за миг, после добави: — Благодарение на известно притискане от моя страна…

— И? — попита Ричър.