Не се връщай

Притежателят на двойната кабина също отстъпи назад. Ричър внимателно го наблюдаваше. По лицето му личеше колко бързо ревизира първоначалната си нагласа. Беше неизбежно. _Краката, разбира се_, мислеше си той. _Забравих за краката_. В резултат центърът на тежестта му се премести доста надолу. Сега мислеше само и единствено за краката на Ричър. Юмруците му се смъкнаха почти до таза, главата му се сгуши в раменете. Изведнъж заприлича на момченце, което го боли коремът.

— Сега е моментът да се оттеглиш — предупреди го Ричър. — Оставяте ни един пикап, прибирате корвета и кой откъдето е.

— Не — поклати глава собственикът на двойната кабина.

— Ще те попитам още веднъж — каза Ричър. — Но трети път няма да има.

— Не!

— Ами тогава започвай, приятел. Покажи на какво си способен. На много, нали? Или можеш само да обикаляш мотела с пикапа си?

Беше абсолютно наясно какво ще последва. Противникът му най-вероятно беше десняк. Това означаваше, че ще опита ъперкът, замахвайки отдолу нагоре, но без шансове да стигне високо. Като прикована към вратата боксова ръкавица, която при отваряне те фрасва. Нещо такова щеше да се случи. Ако изобщо се случеше. Човекът все още пристъпваше напред-назад по отъпканата пръст, търсейки подходяща площадка за излитане.

После я намери и нещата се случиха. Точно като боксова ръкавица, политаща към вратата. Повечето хора биха отскочили встрани с рязко извъртане на тялото. Но не и онова шестгодишно момче, което бе готово да се бие с чудовището от анимационния филм. То би се завъртяло на една страна, би приклекнало и би полетяло към вратата с рамото напред. Към центъра, но малко по-близо до пантите. Солиден и агресивен подход към неподвижната ръкавица, която още не е набрала нужната инерция.

Точно това направи Ричър със собственика на двойната кабина. Завъртя се, полетя напред и го блъсна с рамо в гърдите. Това рязко наруши планирания удар. Юмрукът подмина целия гръб на Ричър и го бръсна леко от другата страна. Съвсем леко. Сякаш човекът искаше да се възбуди, отърквайки се в някого в някое кино. После политна назад и за да запази равновесие, разпери ръце встрани. Движение, което оголи торса му и го превърна в подобие на морска звезда. Той очевидно осъзна състоянието си, тъй като с ужас погледна движещите се крака на Ричър.

Изненада, друже.

Тук не става въпрос за краката, а за главата.

Ричър направи няколко боксьорски подскока, за да набере инерция. Горната част на тялото му се люшна напред. Вратът светкавично се наведе надолу, а челото му се заби в носа на противника, точно в основата му. После Ричър отметна глава и отскочи назад. Притежателят на двойната кабина се олюля, направи половин крачка и още половин, но коленете му се подгънаха и тялото му рухна на земята. Слабо и безпомощно, като тялото на викторианска дама, припаднала в кринолина си.

Ричър се обърна да погледне Търнър, която все още беше на стълбите.

— Кой е най-добрият пикап според теб? — подвикна той.

> 38

Оказа се, че кодексът на честта на рода Клайтън е нещо много хубаво. Това стана ясно, след като никой от шестимата зрители не се намеси. Може би защото честта им не го позволяваше, а може би защото се питаха какво ли ще направи с тях Ричър сега, когато ръцете му вече са свободни.

В крайна сметка Търнър се спря на пикапа, собственост на дебелия. Беше с V-образен осемцилиндров двигател, но не онзи с пробития ауспух. Резервоарът му беше почти пълен, имаше добри гуми и изглеждаше удобен. Тя го закара до скрития в дъното на парцела корвет, където бързо прехвърлиха парите на Били Боб от мястото за багаж зад седалките на спортната кола в жабката на пикапа, които се оказаха почти еднакви по обем.

После преминаха с боботене покрай унилата групичка. Ричър хвърли ключа на корвета през прозореца и Търнър даде газ. Завиха наляво по шосе 220, подминаха полицейския участък и ресторантчето с горещата плоча, след което се насочиха към кръстовището в центъра на града.

Половин час по-късно Питърсбърг остана на трийсет километра зад гърба им. Пътуваха на запад по тесен път, който криволичеше покрай някаква гора, обявена за национален резерват. Пикапът беше тойота. Не нов, но в много добро състояние. В купето беше тихо като в библиотека, а сред екстрите фигурираше и сателитна навигация. Беше толкова тежък, че буквално заглаждаше бабуните по пътя. Имаше кожени седалки и достатъчно пространство около тях. Търнър изглеждаше като малко момиченце зад волана. Но доволно, защото имаше върху какво да разсъждава. Сценарият в съзнанието й бързо придобиваше плът и кръв.

— Вече разбирам защо тези хора са толкова разтревожени — каза тя. — Номерът, започващ с АМ, променя всичко. Този човек ни е познат по някаква причина. Може би със своите действия, може би със своите становища. И двете ще ни отведат някъде.

— Как ще проникнем в базата данни? — попита Ричър.

— Чрез промяна в плана. Отиваме в Питсбърг.

— Там ли е базата данни?

— Не, но в околностите на Питсбърг има голямо летище.

— Аз съвсем скоро бях в Питсбърг.

— На летището ли?

— Не, на пътя.

— Разнообразието е солта на живота — каза тя.