Небесни материи

Пуснах кормилната жица. Златистото сияние покрай мрежата изчезна, но слънчевият фрагмент продължаваше да се носи надолу, докато по някое време — като кон, който се е уморил да тича и иска да си отдъхне и да попасе — той се отби от следвания курс и навлезе в далечна орбита около Земята, но вече на няколкостотин мили от сферата на бога на войната.

Изгубих половин час, за да се отвържа от ремъците, най-вече защото можех да действам само с една ръка, след това излязох върху поклащащата се повърхност на „Порицанието“ и се отправих към другата навигационна кабина. Фан вече беше навън и се озърташе с доволна усмивка.

Щом ме видя, той ми се поклони дълбоко и аз му отвърнах по същия начин.

Кръжахме в тази орбита два дена, а през това време заедно с Рамоночон и Фан проверявах състоянието на кораба след първия опит за ускорение. Като се изключат някои дребни поражения по дясното крило и новото, по-здраво въже за жицата, „Порицанието на Феникс“ бе излязъл почти невредим от своя пробен полет.

Приключихме с ремонтните дейности и почакахме, докато естественото движение на кораба ни върна при невидимите течения, свързващи Арес със Слънцето. В мислите ми следващата част от полета щеше да е истинската проверка за това дали ще можем да се върнем на Земята. Никой от двама ни с Фан нямаше представа с каква скорост летим. Той знаеше точната бързина на бойните хвърчила, а аз познавах силата, с която ни теглят Слънцето и Луната, в случай че не бъде прилагана друга сила, но нямахме ни най-малка идея как да съчетаем знанията си, за да изчислим скоростта на „Порицанието на Феникса“. Налагаше се да експериментираме.

Веднага щом се озовахме под Арес двамата с Фан заехме места в навигационните си кабини и наредихме на останалите членове на екипажа да си сложат ремъци. Дръпнах въжетата и уловеният в мрежата слънчев фрагмент се гмурна като делфин в чи-потока. Усилвателите подхванаха познатия ми брум, от който по гърба ми незнайно защо пробягваха тръпки, и ние започнахме да падаме към слънцето, теглени в невидимото течение сред океан от въздух — летяхме право към огъня долу.

Ускорението ме притисна в дървената стена. Ремъците се впиха болезнено в ръцете и краката ми, но аз не им обръщах внимание. Бях запленен от радостта, която вдъхваше бързият полет, и вече разбирах възбудата на Клеон. Усетих как духът на навигатора се пробужда в моето развеселено сърце, попивайки от възторга като кръв по време на жертвоприношение и връщайки Клеон обратно в света на живите.

Някаква божествена хармония зазвуча в главата ми — музиката, която Вселената изпълнява пред душите на Питагоровите последователи. Сред тази ода на планетите долових, не — видях, чи-потока, който придаваше ускорение на нашия кораб. Песента беше дует, изпълняван в строфи и антистрофи от Арес и Хелиос. И през душата ми, през моето гърло заедно с тях пееше Клеон, извисявайки нешлифования си глас, за да приглася на музиката, изпълнявана върху лирата на съществуванието.

А после без предупреждение, дори без епилог песента секна и Клеон ме напусна. Огнената топка бе излязла от предначертания курс между планетите и ехото на песента бързо заглъхна в далечината.

Замаян от звуците, които бях чул, аз излязох, препъвайки се, от кабината и погледнах небето около нас. Арес беше малка червена топка, увиснала високо горе и вдясно, Хелиос — голяма златиста монета отдолу. Макар тези две тела отново да бяха само мъртви късове материя, аз продължавах да чувам гласовете им.

Фан застана до мен и погледна към сферите. Беше втренчил очи в тях така, сякаш никога досега не ги беше виждал.

— Фан Ксу Тце — обърнах се към него. — Вашето чи притежава ли музикална хармония?

— Да — отвърна той. — И всяка планета е отделна нота.

Кимнах.

В сърцето ми Атина вдигна за поздрав егида, докато от очите на Фан надзърна непознато божество, от което лицето му придоби спокойния и всезнаещ поглед на мъдрец.

През следващата седмица ние успяхме да се гмурнем още четири пъти в чи-потока и достигнахме орбита от десет хиляди мили около слънцето. Само още един скок и щяхме да сме в околностите на Хелиос и на ръка разстояние от обитаемите сфери. Реших, че е време да си дадем няколкодневна почивка и да проясним мислите си, преди да опитаме да преминем през сферата, която едва не бе разрушила „Сълзата на Чандра“.

На втория ден от отдиха в пещерата, която обитавах заедно с Жълт заек, ни посети войникът Ксенофан. Аз си почивах от изнурителния ден, а тя тъкмо си беше напълнила лулата.

Ксенофан отдаде чест на прага.

— Командир Аякс, командир Езон моли да го навестите, заедно с капитан Жълт заек.

— Къде иска да се срещнем? — попитах.

— В лабораторията на механиците, господарю. Там е заедно с главен динамик Рамоночон.

— Предай на командир Езон, че ще бъдем там след минутка.

Ксенофан козирува и излезе.

— Имаш ли някаква представа за какво става въпрос? — попитах Жълт заек.

— Само идеи.

— Например?