Небесни материи

— Предпочитам да ги чуеш от Езон — рече тя, стана, нахлузи ризницата и ми подаде официалната тога. След няколко минути се спуснахме по стълбището към старата лаборатория на Рамоночон. Езон и Рамоночон седяха на пода в средата на помещението, под мастиленото петно. Езон бе облякъл бронзовата си ризница и дори носеше шлема с конска опашка, а доспехите му бяха лъснати до блясък. Беше приседнал със скръстени крака, положил прибрания в ножницата меч върху коленете си и очакваше да се присъединим към тях.

Той наля от една малка кана вино в купата пред себе си и го разреди с вода. Подаде ми я, аз отпих и зачаках да заговори.

— Командире — поде Езон. — Сега, когато оцеляването ни изглежда почти възможно, бих искал да те попитам дали си се замислял за това, което ще трябва да направим, когато се върнем на Земята?

— Какво по-точно имаш пред вид?

— Дали да освободим слънчевия фрагмент, когато наближим Селена — обясни той, — или да се опитаме да изпълним първоначалната мисия и да го хвърлим над Хангксу? Второто ми се струва далеч по-трудно, тъй като нито ще се появим в уговореното време, нито ще разполагаме с достатъчно въоръжение, щом достигнем сърцето на Поднебесното царство.

Лицето на Рамоночон побледня от ужас.

— Затова ли ни повика? — попита слисано. — Но как е възможно… — Той въздъхна, за да се успокои, и се обърна към мен. — Командире, нямаше да помогна за възстановяването на този кораб, ако знаех, че ще го използвате като оръжие. Сигурен съм, че и Фан е на същото мнение.

— Още не съм казал, че ще го използвам за това — отвърнах.

Езон вдигна глава и ме погледна изненадано. Жълт заек обаче не изглеждаше никак учудена от изявлението ми.

— Аяксе, ти върна победата в ръцете ни — рече Езон. — Сега остава да решим как най-добре да я постигнем.

— Нищо подобно не съм направил — възразих.

— Но ти…

— Боговете вероятно биха оправдали постъпката ни, ако откраднем късче от слънцето в името на човешкото оцеляване — обясних. — Но думите, които Хелиос отправи към мен, бяха недвусмислени. Огънят не бива да се използва във войните на простосмъртните.

— Хелиос е разговарял с теб?

Кимнах.

— В такъв случай какво ще направим, командире? — попита Езон, чиято спартанска душа не би си и помислила да противоречи на боговете.

— Не зная — отвърнах. — Имам няколко повели и задължения, които са в противоречие. Към боговете, към Симахията, към Рамоночон и Фан.

— Към Фан? — повтори Езон. — Какви задължения можеш да имаш към Фан?

— Дължим му живота си — припомних му аз. — Без неговата помощ нямаше да се справим.

— Без неговата намеса „Сълзата на Чандра“ нямаше да пострада! — възрази Езон. — Нищо не дължим на този саботьор.

— Не съм съгласен. Вината за разрушаването на кораба лежи върху предателя Михрадарий. Споделя я Анаксамандър заради глупостта си. Фан само изпълняваше дълга си.

— Аяксе — намеси се с тих глас Жълт заек. — Не можеш да спасиш Фан. Ако го предадем на Симахията, ще го екзекутират за шпионаж. Ако го върнем на Поднебесното царство, очаква го същата участ заради провала на мисията.

— Но ако е така, защо ни помогна? — попита Езон. — Защо не прие смъртта, когато му беше предложена?

— Заради промяната, която би могла да настъпи — обади се Фан. Стоеше на горната стълба и оглеждаше разрушената лаборатория на Рамоночон. — Когато се преобърнат небето и земята, винаги съществува надежда, че може да се случи нещо непредвидено.

Погледнахме го, изненадани от появата му — с изключение на Жълт заек.

— Чу ли го, че идва? — попитах я аз и тя кимна.

Фан се спусна и застана до Рамоночон. Той коленичи бавно, седна и подпря брадичката си с ръка.

— Нима смееш да се уповаваш на Фортуна? — попита Езон. — Тя е най-непостоянна от всички богове.

— Не на Фортуна в смисъла, който ти влагаш — отвърна Фан. — А на идеята, че светът се променя и може да се появят нови неща. Това е последна, отчаяна надежда — но все пак е някаква надежда. — Фан плъзна поглед по присъстващите. — И ако нищо не излезе от тази надежда — продължи той, — може би няма да е толкова лошо, ако ни управлявате вие.

— Чакай, за какво говориш? — спрях го аз.

— За войната — отвърна Фан. — За това, че вие, елините, я печелите. Небесният син изгуби своя мандат. Може би е дошло времето на трона да се възкачи чужденец.

— Какво те кара да мислиш, че ние печелим? — попитах.

Фан кимна към купата с вино. Подадох му я и той отпи жадно.

— Всички го знаят. Вие завладяхте поречието на Мисисип в Атлантея и започнахте да навлизате в Западните територии. Отново нахлухте в Цин. Нашите хвърчила не могат да се мерят с небесните ви кораби, нито кавалерията ни с вашата артилерия. Вече никой не се съмнява, че Хангксу ще падне.

— Но…

— Аякс… — спря ме Езон, припомняйки ми, че съм се заклел да пазя тайна. Ала Атина бе изпълнила сърцето ми с желанието да разбера всичко.

— Езоне, остави ме да говоря — рекох и се обърнах към Фан. — Нищо не разбирам. Архонтите ни казаха, че вие сте тези, които печелят войната. Обясниха ни, че сте осъществили голям напредък в миниатюризацията.