Небесни материи

— Дребни трикове — отвърна пренебрежително Фан. — Раздадоха на войниците оръжия, причиняващи рани, които вашите лекари не могат да лекуват, но нищо повече. Не е достатъчно.

— Но наши губернатори и генерали са били убити — продължих аз. — Милтиад ни каза, че „Прометей“ е единствената надежда да нанесем сериозен удар на поднебесното управление.

Замълчах. Фан сръбна отново от виното и затвори очи.

— Убийствата са оръжие на отчаяни хора, изоставени от боговете — рече той, — но не и инструмент за печелене на война.

Клио се пробуди в сърцето ми.

— Трябва да проуча някои неща — рекох. — Ще продължим този разговор по-късно.

Двамата с Жълт заек се върнахме в моята пещера и всеки от нас се отдаде на мълчалив разговор с боговете — аз с Клио, Жълт заек с Хера.

Разрових се сред разхвърляните навсякъде вещи и отломки и под едно старо наметало намерих свитъка, който Рамоночон ми бе дал много отдавна в сянката на Музите на Акропола — същият, който не бях успял да прегледам заради присъствието на Жълт заек. „Записки на историка“ от Съма Циен.

— Жълт заек — повиках я аз, — надявам се не ми се сърдиш, задето скрих тази книга от теб.

— Какво е това?

— Историята на Поднебесното царство. Рамоночон я донесе от последната си почивка. Предполагам, че я е взел от неговите будистки приятели.

— Не мога да ти се сърдя — рече тя. — В началото не ме познаваше, а и дългът ти беше на страната на твоя приятел. В постъпката ти няма нищо обидно.

— Благодаря ти — рекох.

Извадих свитъка от оризова хартия от черния лакиран калъф и се зачетох в описанието на започналата преди осем века война между Александър и Поднебесното царство и промените, които тя бе предизвикала в империята. Доста странен документ, съвсем различен от хрониките, написани във времето преди Академията да осъди на изгнание Клио — главите бяха назовани с имената на различни хора, участвали във войната и във възкачването на трона на първия император от династията Хан. Всяка от тях разказваше живота на отделната личност и завършваше с кратко есе на Съма, посветено на значението на този човек за поднебесната кауза. Нямаше и следа от благоговение или страхопочитание, нито дори възторг пред тези изтъкнати личности. Беше по-скоро като списък на постижения, а не възпоменание за многоуважавани герои.

След известно време откъснах поглед от текста, споходен от все още неясна мисъл. Жълт заек седеше опряна на стената и подръпваше от лулата.

— Струва ми се започвам да разбирам защо и двете страни, участващи във войната, смятат, че я губят — рекох й аз.

Тя изгаси с пръст пламтящите листа и ме погледна със златистите си очи.

— Продължавай.

— Кой според спартанските учители е най-важният фактор за успешното развитие на войната?

— Генералите, чиито души са изпълнени с бойния дух и се радват на благоразположението на божествата.

— Тоест, ако нашата страна няма такива генерали, ще изгубим войната.

— Разбира се.

— Поднебесните имат различни възгледи. Вместо да вдъхновяват своите генерали за победа, избират за такива тези, които са печелили битки като капитани. За тях това е доказателство за качествата на бъдещите пълководци.

— Не разбирам — рече тя. — Капитан с успешна военна кариера може да стане генерал само ако показва необходимия дух, иначе ще си остане капитан.

— Но за поднебесните войната е път, а не дух. Бойният дух може да помогне или да попречи в битка и макар повечето богове да се интересуват от хода на войната, те не даряват победа, нито наказват с поражение, защото това е работа на генералите.

Жълт заек затвори очи и мантията на войната се спусна на раменете й. Боговете на сраженията се скупчиха над нея, докато обмисляше думите ми.

— Може да стане и така — рече накрая. — Без да обиждам боговете, но от всеки човек може да излезе добър генерал дори когато не притежава душа на истински войник. Само че няма да е надарен със спартанското постоянство и след време ще се откаже от военното поприще и друг генерал ще заеме мястото му.

— Същото е в сила и при техните правила — продължих. — Ние избираме за водачи тези, които проявяват качества на бъдещи герой, те избират такива, които показват хармония с небесния път, който естествено подлежи на промяна.

— Нашият начин е по-добър — заяви уверено Жълт заек. — Ние търсим хора с твърди характери. И ги намираме.

— Наистина ли? — попитах. — Помисли си за Михрадарий.

— Какво за него?

— Той притежаваше голям потенциал, гений, от каквито израстват героите на Атина. Ако не беше завладян от безумното желание да саботира „Слънчев крадец“, може би щеше да стане архонт. Спомни си и за баща ми.

Жълт заек смръщи вежди.

— Той беше великолепен генерал и умееше да печели обичта на войниците, а също и да управлява градове, но както двамата с Езон посочихте, накрая опетни спартанската чест. Един поднебесен генерал би защитавал тази чест, докато участва във войната.

— Може и да си прав, Аякс — рече Жълт заек. — Но защо и двете страни смятат, че губят войната?