Небесни материи

Когато се събудих, отново Еврип и Жълт заек стояха в далечния край на стаята, близо до големия шкаф за лекарства с изрисуваната отпред усукана змия на Асклепий. Моята телохранителка шепнеше нещо на доктора и макар че не чувах думите й, очевидно бе разтревожена. Надигнах се бавно. Мускулите ми бяха съвсем отслабнали, а по кожата ми преминаваха тръпки, сякаш се бях потопил в леден поток.

— Ще ми дадете ли огледало? — попитах с болезнено пресъхнало гърло и гласът ми прозвуча като стържещ по плоча въглен. Еврип се приближи и ми подаде едно от онези малки кръгли огледалца, които лекарите използват, за да проверят дали пациентите им не са издъхнали. Лицето ми беше измъчено и измършавяло, а тялото ми покрито с пунктирани червени линии, сякаш кожата ми е била боядисвана. — Какво е това?

Еврип повдигна рамене.

— Де да знаех. Когато доведоха този поднебесен, той поиска двайсет сребърни игли, двайсет златни, четка с конски косми и гърне с яркочервена боя. Езон прати всички роби да тършуват из складовете, докато намерят каквото е нужно. След това този безумец те набоде целия с игли. Исках да го спра, но тя не ми позволи. — Той изви глава, за да посочи Жълт заек. — Целия те разчерта, за да свърже иглите една с друга. Накрая се тръшна на стола и остана да те наглежда цял ден.

Еврип млъкна за момент с изражение на обида и объркване. Познавах това изражение. Всички в Академията, които се опитваха да опишат нещо, постигнато от науката на поднебесните, го придобиваха.

— Съвсем като магия — продължи Еврип. — Чертите взеха да се местят по тялото ти и да образуват нови фигури. През следващите два дена той продължи да рисува нови линии и да върти иглите, докато вчера линиите най-накрая спряха да се местят и поднебесният заяви, че си излекуван.

Въздъхнах и се закашлях леко. Дробовете ми бяха задръстени от храчки, но като се изключеше това и сухотата в гърлото, се чувствах далеч по-добре.

— Не се опитвай да го разбереш — предложих на доктора стандартното извинение, което използвахме в Академията, когато ставаше въпрос за даоистка наука, но думите ми прозвучаха неуверено. — Когато завладеем поднебесните, ще имаме предостатъчно време да разкрием всички техни тайни.

Очите на стария римлянин блеснаха при мисълта за крайната победа.

— Колко време прекарах в несвяст? — попитах.

— Десет дни — обади се капитан Жълт заек.

— Кога мога да се захвана за работа?

— Според онзи поднебесен — отвърна начумерено Еврип — достатъчно е да те изчистим от боята и ще си готов.

— В такъв случай пратете един роб да ме измие. Нямам търпение да се заема отново.

Жълт заек пристъпи напред и положи ръка на дръжката на меча си. Осъзнах, че се готви да ми го поднесе като признание за неуспеха й да ме защитава.

Трябваше да я уверя недвусмислено, че все още й имам пълно доверие. Никой не би могъл да предвиди атака в подобен момент и на такова място, още повече когато врагът използва ново оръжие, нито някой друг би ме защитил по-добре от нея. Но не можех да й кажа тези неща, спартанците не се интересуват от извинения, особено когато става въпрос за техния собствен провал.

Нуждаех се от друг подход и слава на Атина, майка на мъдростта, намерих подходящите думи:

— Капитане, провери дали пътят към хълма е безопасен.

— Командире… може би…

— Това е заповед, капитане.

— Да, командире — рече тя и свали ръка от меча.

Докато се върне, аз вече бях измит и преоблечен. Жълт заек ме улови за ръката и ми помогна да прекося с вдървена крачка коридорите и да се озова на повърхността.

Зазоряваше се, когато излязох отгоре. „Сълзата на Чандра“ се носеше на изток, право към Слънцето. Хелиос ме посрещна с топлите си лъчи. Изглежда вече не ми се сърдеше, ако въобще някога е било друго.

— Искаш ли да си починеш? — попита Жълт заек.

— Не — отвърнах и погледнах към хълма. — Да вървим.

Тя ме поведе с бодра крачка край хълма и нагоре по стълбите за площадката. Тъкмо изкатервахме последното стъпало, в близост до статуята на Атина, когато екна вик от сто гърла, събрани на върха.

— Привет, Аякс! Привет, командире!

Целият научен състав бе дошъл да ознаменува завръщането ми.

— Привет и на вас и благодаря — отвърнах.

Моите трима старши помощници пристъпиха напред.

— Командире, преустройството на „Сълзата на Чандра“ приключи — докладва Рамоночон, свел поглед надолу. — Щастлив съм, че оздравя.

— Ареските витла са монтирани, командире — обади се Клеон след него. — Издигнахме се на осемстотин мили над Земята. Тук би трябвало да сме в безопасност от вражески нападения.

— Подготовката за демонстрацията върви според плана — беше ред на Михрадарий.

— Добра работа — рекох и на тримата.

Заобиколих ги и застанах пред тълпата от мои подчинени.

— Простете ми — рекох на морето от разтревожени лица. — Не мога да остана и да пия с вас за мое здраве, тъй като съм изостанал с дни в работата си.

Последва откъслечен, облекчен смях.

— Но искам да отидете всички в столовата и да ядете и пиете до насита. Разлейте и малко вино за Аполон и Асклепий, за да продължават да се грижат за здравето ми.