Небесни материи

— Привет, Аякс! — извикаха те отново и ме оставиха насаме с Жълт заек и Езон, който се бе появил от кабинета си тъкмо когато привърших речта си.

— Добре дошъл, Аякс — рече той и ме улови внимателно за лакътя.

— Благодаря ти, Езоне — рекох и върнах жеста.

Той се наведе и ми прошепна в ухото:

— Жълт заек помоли да бъде заменена. Казах й, че ще говоря с теб за това. Съветвам те да не й позволяваш, защото няма по-добър воин от нея в Симахията.

— Този въпрос е решен — отвърнах. — Успях да й попреча, когато се готвеше да ме помоли.

— Чудесно.

Изправихме се и заговорихме с нормални гласове.

— Откъде намери онзи поднебесен доктор? — попитах.

— Пратих спешно съобщение на архонтите и те го докараха с лунна шейна от военнопленническия лагер в Източна Индия.

— Без проблеми? Без възражения от Атина и Спарта? — не можех да повярвам, че бюрокрацията е пропуснала да каже тежката си дума по толкова необичаен въпрос. — Интересно.

— Имаш ли някакво обяснение? — попита ме той, разчитайки мислите ми по израза на лицето ми.

— Очевидно „Слънчев крадец“ заслужава такъв компромис.

— Именно.

— Причина за което навярно е напредъкът на поднебесната техника.

— Звучи логично — кимна той, — макар да не ми харесва.

— Нито на мен. Но щом архонтите са готови да ни окажат такова високо доверие, мисля, че не бива да ги разочароваме.

Той се усмихна и отново ме стисна за лакътя. После се разделихме и всеки тръгна към кабинета си.

Гледката на любимото работно място ми подейства добре, но не и огромният куп свитъци на бюрото ми. До късно следобед успях да ги прегледам и да вляза в течение на делата на кораба. Поднесоха ми обяд и макар и насила, изядох по-голямата част с мисълта за десетте дена принудителна диета.

Близо до дъното на купчината се натъкнах на още доказателства за нарасналото значение на „Слънчев крадец“. Беше в официален свитък с печата на Делоската симахия и подписа на Кройс, архонт на Атина. В него се съобщаваше, че ще получим исканите от Михрадарий вещества от Афродита и Хермес. Прочетох го три пъти, за да се уверя, че няма да бъде придружено с орязване на бюджета, нито от огромно количество формуляри, с които да задоволя ненаситната алчност на атинската бюрокрация.

Това придаде тежест на хипотезата ми, но ме накара да почувствам нарастващо безпокойство. „Слънчев крадец“ бе като рисковано наддаване. Не можехме да гарантираме успеха му, нито дори, че ако се получи, ще можем да достигнем Слънцето и да откъснем фрагмент от него.

Вдигнах глава към Жълт заек.

— Необходимо ми е мнението на един спартанец — рекох.

Тя направи знак с отворена длан, сякаш ме подканяше да продължа.

Описах й ситуацията.

— Защо не се посъветваш с капитан Езон?

Поклатих глава.

— Нужно ми е мнение на външен човек. Какво мислиш по въпроса?

— Че успехът на твоя проект е в силна зависимост от Фортуна, една непостоянна богиня… — Тя млъкна.

— Продължавай — подканих я аз.

— И двамата архонти са благословени от Фортуна.

Засмях се. Имайки пред вид, че на младини Кройс и Милтиад са летели до Луната в плетен кош, окачен на сфера от огнезлато, нямаше как да не се съглася с нея.

— Но — продължи тя — след избирането им на тези постове нито един от тях не е рискувал да залага безопасността на Симахията, уповавайки се на тази благословия.

— В такъв случай защо да го правят сега?

— Не зная причината — погледна ме тя, — но трябва да е доста сериозна.

Кимнах и двамата потънахме в замислено мълчание.

С настъпването на вечерта Жълт заек настоя да се върнем в моята пещера, за да вечерям и да си почина. За вечеря имаше печено агнешко, пиле с къри и свежи плодове от Индия. Бяха сервирали и изобилно количество прясно изпечен хляб. Жълт заек яде съвсем малко, но по-скоро заради това, че бе потънала в дълбок размисъл, отколкото поради някаква спартанска претенциозност. Доста дълго време дъвка методично една агнешка мръвка и ряза портокала на все по-дребни късчета.

В края на вечерта извади дълга дървена луличка от кесията, напълни я с тютюн и я запали с пламъче от миниатюрна огнекутийка.

— За архонтите ли мислиш? — попитах.

Тя ме погледна за миг, облиза портокаловия сок от устните си и пое дълбока глътка дим от лулата.

— Не, опитвам се да разбера кой от членовете на твоя екипаж е шпионин.

— Шпионин? Кой може да е шпионин?

— Този, който е съобщил на поднебесните кога и къде да те нападнат.

— Защо според теб поднебесните са знаели?

Тя присви очи като учител, който се готви да даде съвет.

— Първо, те със сигурност знаят как изглеждаш. Второ, атакуваха кораба точно по времето, когато предните батареи бяха изтеглени и частично демонтирани във връзка с преоборудването на корпуса. И трето, летяха право към пещерата на мистерията, където ходиш само веднъж месечно.

Кимнах. Сбито и изчерпателно. В главата ми блесна слаба надежда. Ако е права и открием шпионина, опитите за покушение ще бъдат прекратени и ще мога да продължа необезпокояван работата над „Слънчев крадец“.

— Кого подозираш?

— Рамоночон, индиеца. — Произнесе го, сякаш беше обида.