Небесни материи

— Бяхме нападнати — припомни ми началникът на охраната. — Трябваше час по-скоро да се отдалечим от Афродита.

— Длъжен беше да го обсъдиш с мен! Така функционира двойното командване, още откакто е била основана Делоската симахия. — Видях, че се готви да ми отговори, но не му дадох възможност. — И още нещо, заместник-командир. Според протокола, ако искаш да се срещнеш с мен, пращаш роб вестоносец с молба, а не войник със заповед. А сега, за какво настояваше да разговаряш с мен?

— По някои военни въпроси — промърмори недоволно той.

— Много добре — рекох и седнах на стола пред бюрото му. — Да чуем за какво става дума.

Той побутна един папирус през бюрото.

— Подпиши това и си сложи печата.

Прегледах документа, навих го и го хвърлих на пода.

— Няма да ти позволя да екзекутираш Рамоночон — заявих спокойно.

— Твърде много войници загинаха заради този предател.

— Рамоночон няма нищо общо с това — възразих с уверен глас. — Той беше в затвора, когато атакуваха кораба.

Началникът на охраната се облегна назад и ме изгледа кръвнишки.

— Защо продължаваш да защитаваш този изменник? — попита той.

— Жалко, че не разбираш причината — аз се надигнах. — Срещата ни приключи.

Излязох, следван от Жълт заек.

— Сега какво? — попита моята телохранителка.

— Трябва да разговарям с Михрадарий.

Открихме персиеца в монтажния конвейер на слънчевата мрежа. Наблюдаваше как хората му товарят бали с афродитска материя в плетачните машини, където от нишките щеше да бъде изтъкана връв за слънчевата мрежа. Веднага щом в другия край на машината се появиха първите зеленикави върви, Михрадарий нареди на двайсет плетачи да ги завържат към вече готовите части от селенска и хермеска материя и да ги приберат в големия метален сандък до вагонетката.

— Ела с мен — рекох на Михрадарий, след като приключи с наставленията.

— Командире, не може ли да почака? Искам да се уверя, че ще направят всичко както трябва.

— Веднага!

Той се извърна и ме погледна с учудено повдигнати вежди.

— Да, командире.

Отдалечихме се толкова, че работниците да не чуват гласовете ни.

— Михрадарий — рекох, — ти си мой пръв заместник. Защо не се намеси, когато Анаксамандър е започнал да командва Клеон?

— Съжалявам, Аякс, помислих, че началникът на охраната действа по твое разпореждане.

— Наистина ли вярваше, че ще направя такава глупост да разреша ремонтни дейности по време на полет?

Той сведе очи, за да избегне горящия ми поглед.

— Честно казано, Аякс, тогава не помислих за това.

— Михрадарий, Анаксамандър е жаден за власт идиот. Току-що той доказа, че докато е военен командир на кораба, ще се опитва да краде от моя авторитет. Разчитам на помощта ти, за да го спрем.

— Да, командире. Има ли нещо друго, което да искаш от мен?

— Да. Никога досега бойни хвърчила не са достигали тази сфера — спираха ги патрулите ни край Селена. Насочи гениалния си ум към това как са успели.

Михрадарий подскочи от изненада.

— Как мога да знам по какъв начин са го направили поднебесните?

— Успокой се — рекох. — Не очаквам конкретен отговор, само предположения въз основа на познанията ни за техническите им възможности.

— Виж, това бих могъл. Аякс, благодаря ти за оказаното доверие.

— Напълно естествено, Михрадарий. А сега извини ме, трябва да се връщам на работа.

— Разбрано, командире.

Следващите няколко дена посветих на това да определя докъде се простира властта на Анаксамандър и докъде — моята. В отговор той започна да демонстрира собствената си сила. Засили мерките за сигурност до абсурдни размери, знаейки, че не мога да направя нищо, за да го спра. По повърхността непрестанно кръстосваха подсилени патрули, в небето кръжаха лунни шейни, за да попречат на нови изненадващи атаки. Умората взе да оказва своето пагубно влияние върху войниците и бойният им дух спадна.

Неспособни да променим този ужасен стил на военно командване, двамата с Жълт заек все по-често разговаряхме за Езон, надявайки се да подтикнем Съдбата към усилието да го върне сред нас.

Една вечер след вечеря и в края на поредния изтощителен ден на безсмислена надпревара с Анаксамандър двамата седяхме, опрени на задната стена на моя кабинет, и пиехме подсладена с мед вода. Бях започнал да й разказвам за първите си дни на кораба и за това как бе възникнало приятелството ми с Езон — за съветите му как да се справям с командването и моите лекции, посветени на планетите и хармонията на тяхното движение. Жълт заек беше доста заинтригувана от разказа ми и на свой ред сподели как се запознала с Езон по време на Олимпиадата и за взаимното уважение, възникнало между двамата, докато тренирали заедно и разговаряли за военна стратегия.

— Странно нещо — рекох замислено. — От всички добрини, които Езон е сторил за мен, най-важната беше и най-последната.

— И какво направи? — попита Жълт заек и изпусна облаче ароматен дим от лулата си.

— Показа ми Спарта в нова светлина.

— Каква по-точно?

— Убеди ме, че ти си истинската спартанка, а не баща ми.

— Благодаря на двама ви с Езон за оказаната чест, но не разбирам какво имаш пред вид.