Некромантът

— Викат ви — каза японецът, като хвърли поглед назад към лодката. Обърна се и си тръгна, после спря и погледна през рамо, при което светлината обля лицето му и кафявите му очи заприличаха на огледала. — Неволно чух последния ти въпрос. Аз съм безсмъртен и макар да не съм живял толкова дълго като Никола или Пернел, винаги съм бил воин. Ако животът ме е научил на нещо, то е, че във всяка война и двете страни вярват, че са прави.

— Ами ние, Нитен? — попита Джош. — Ние на правилната страна ли сме?

— Вие сте на някоя страна и това е важно. Не сте длъжни да останете на тази страна. Често най-голямата проява на храброст е да си признаеш, че си допуснал грешка. — Той помълча, а после добави: — Следвайте сърцата си. Защитавайте се един друг, вярвайте си един на друг, защото в крайна сметка всички тези хора искат да получат нещо от вас или да направите нещо за тях, или да бъдете нещо, което не сте. Единственото задължение, което имате, е един към друг. — После той се обърна и се отдалечи.

Никола и Пернел чакаха на пристана. Софи почувства как очите на Пернел изучават лицата им, почти сякаш четеше мислите им. Вълшебницата пристъпи напред и Софи осъзна с внезапна яснота, че Пернел — а не Никола — командва тук. Хрумна й, че вероятно тя винаги е била шефът.

— Време е за взимане на решения — каза Фламел с крива усмивка.

— Ами ние говорихме за… — започна Джош.

— Времето за приказки свърши — рече рязко Пернел. — Сега е време за действия. С нас ли сте? — попита тя.

— Имаме ли избор? — отвърна Джош.

Пернел отвори уста да отговори, но Никола я подръпна за ръкава и поклати леко глава. Погледна към близнаците и каза:

— Избор винаги има. — Той вдигна три костеливи пръста. — Можете да се биете с нас, можете да се съюзите с Дий или можете да не правите нищо. — Изражението му стана жестоко. — Ако се съюзите с Дий, този град, а по-късно и светът, са обречени. Ако не правите нищо, тогава този град и светът пак са обречени. Но ако се биете с нас, за човечеството има шанс — малък, но все пак шанс.

— Но… — започна Джош.

Софи посегна и го ощипа силно по ръката, за да млъкне.

— С вас сме — каза тя. Погледна към брат си и той също кимна. — И двамата сме с вас. — Премести поглед от Никола към Пернел. — И така, какво ще правим?

Вълшебницата приведе леко глава, но не преди Софи да зърне едва загатната усмивка на лицето й.

— Джош трябва да усвои поне още една Стихийна магия — каза Пернел. — Ако имахме време, можехме да намерим някой да го обучи на Земна, Въздушна и Огнена магия, но нямаме. Мисля, че в оставащото ни време той ще може да научи само още една.

— Но коя? — попита Джош.

Пернел се завъртя да погледне към Алхимика и тънките й вежди се повдигнаха в безмълвен въпрос. Двамата не размениха нито дума, но Вълшебницата кимна и се обърна пак към близнаците с усмивка на лицето.

— Ще обучим Джош на Огнена магия — каза тя.

Джош погледна към Софи и се ухили.

— Огън. Това ми харесва. — Обърна се пак към Пернел. — Но кой ще ме обучи?

Софи знаеше отговора, още преди Вълшебницата да го изрече.

— Ще отидем да се срещнем с Прометей, Господаря на огъня.

Глава 27

Николо Макиавели седеше на мястото до шофьора в открития армейски джип и кокалчетата му бяха побелели от стискане на дръжката, запоена за таблото. Били седеше отзад и надаваше радостни викове при всяко подскачане на колата по непавирания път. Черния ястреб караше по тесните междуградски пътища с висока скорост, притиснал педала на газта към пода със свирепа усмивка на лицето.

— Мисля — каза Макиавели, надвиквайки шума на двигателя, — мисля, че господарят ти би предпочел да стигнем живи, за да може да ни убие лично. Току-виж се подразнил, ако свършиш тая работа вместо него. Намали.

— Това не е бързо — каза Черния ястреб. Джипът подскочи напред с вой на двигателя и четирите колела се отделиха от земята. — Ето това е бързо.

— Ще повърна — обеща Макиавели — и когато това стане, ще го направя в твоя посока. И в твоя — добави той, поглеждайки през рамо към Били Хлапето.

Черния ястреб неохотно отпусна газта.

— Не съм преживял петстотин години от най-бурната европейска история, за да умра при автомобилна катастрофа.

— Черния ястреб може да кара по тези пътища с вързани очи — обади се Били.

— Сигурен съм, че може, макар че не проумявам за какъв дявол му е това.

— Никога ли не си правил нещо само заради тръпката? — попита Черния ястреб.

— Не — каза Макиавели. — Или поне от много отдавна.

Индианецът изглеждаше потресен.

— Това ми изглежда истинско прахосване на дара на безсмъртието. Жал ми е за теб — добави той.

— Жал ти е за мен?

— Ти не живееш, а оцеляваш.

Николо Макиавели се взря задълго в индианеца, преди най-после да кимне и да извърне поглед.

— Може и да си прав — промърмори той.

Къщата се намираше на известно разстояние встрани от пътя.

На пръв поглед приличаше на обикновена малка дървена вила, подобна на множеството други, разпръснати из Съединените щати. Едва когато човек дойдеше по-наблизо, разкриваше истината: къщата бе огромна и голяма част от нея се помещаваше в хълма отзад.