Некромантът

В мига щом колата сви от черния път по тясната изровена алея, Макиавели усети как кожата му настръхва и го побиват тръпки: сигурен признак за предпазни заклинания. Тук имаше стара магия — древна свръхестествена сила. Той зърна мистични символи, изрязани върху дърветата, спирали, изрисувани по камъните, стилизирани фигури, издълбани по коловете на оградата. Пътят минаваше през поле от висока трева, която стигаше почти до покрива на колата. Стръковете шумоляха по метала и звукът приличаше на хиляди предупредително шепнещи гласове. Италианецът зърваше бегли движения от всички страни — мяркаха се змии, жаби и бързо притичващи гущери. Отляво на пътя се издигаше дългуресто безформено плашило. Главата му представляваше голяма съсухрена тиква, в която бе изрязано лице с кръгли очи и изплезен език.

Тревистото поле свършваше изведнъж, като че ли по земята бе прекарана някаква черта и оттам до къщата се простираше идеално гладък терен. Макиавели кимна одобрително: нищо не би могло да мине през полето, без да задейства безброй аларми или да бъде нападнато от спотайващите се там отровни пазители. Нямаше начин да се стигне незабелязано до къщата. Един огромен рис, по-голям от всички, които италианецът бе виждал, лежеше на земята пред отворената входна врата. Той изгледа безизразно колата и само лекото помръдване на ушите му, увенчани с черни кичурчета козина, издаваше, че е истински, а не статуя.

Черния ястреб спря джипа пред къщата, но не загаси мотора, нито пък понечи да слезе.

— Край на пътя — каза той без следа от усмивка.

Николо с облекчение се измъкна навън и се зае да изтупва прахта и песъчинките от скъпия си, ръчно шит костюм, после се отказа. Дрехите бяха съсипани. Той разполагаше с цял гардероб такива костюми в дома си в Париж, но се съмняваше, че ще има възможността да ги облече пак.

Италианецът се огледа и вдиша топлия въздух с аромат на трева. Когато си бе мислил за смъртта — което правеше с удивително постоянство, — си бе представял, че тя ще дойде в някой европейски град, може би Париж или дори Рим, или неговата любима Флоренция. Никога не му бе хрумвало, че ще свърши дните си в Калифорния. Но все пак още не беше мъртъв и нямаше намерение да се даде без бой.

Веднага щом Били скочи от джипа, Черния ястреб даде газ и потегли, като засипа двамата безсмъртни с камъчета и пясък и ги обгърна в облак прах. Хлапето се ухили.

— Знаех си, че ще направи така.

— Изглеждаш необикновено весел за човек, който може би всеки момент ще умре — каза Макиавели.

— Виждал съм хора, които отиват към смъртта си с усмивка на уста, и други, които отиват с хленч и ридания. В края на краищата всички те умряха, но онези, които се смееха, май го понесоха по-леко.

— Очакваш ли да умреш днес и тук?

Били се изсмя.

— Никога не мисля за умиране — каза той. — Но не, не смятам, че ще е днес. Не сме направили нищо лошо.

Италианският безсмъртен кимна, но си замълча.

— Господин Макиавели си мисли, че аз нямам властта да премахна неговото безсмъртие. Но греши. — Мъжът, който излезе от къщата, бе нисък и слаб, а кожата му имаше цвета на ярко лъсната мед. Лицето му бе разполовено от огромен орлов нос и обрасло с буйна бяла брада, която се спускаше до гърдите му. Очите му бяха напълно черни, без никакво бяло. Мъжът бе облечен просто — в бели ленени панталони и риза, а стъпалата му бяха боси. Той се усмихна и се видя, че зъбите му до един са изпилени в остри шипове. — Аз съм Кетцалкоатъл36, Пернатата змия.

— За мен е чест да се запозная с вас, господарю Кец… Кет… Каца…

— О, наричай ме Кукулкан37, като всички останали — каза съществото и се обърна да се прибере в къщата.

Макиавели примигна изненадано: зад Древния се влачеше дълга змийска опашка, покрита с ярки многоцветни пера.

Били хвана Макиавели за ръката.

— Каквото и да правиш — прошепна той бързо, — не споменавай опашката.

Глава 28

Призракът на Хуан Мануел де Аяла се носеше тихо през развалините на Алкатраз. Испанският лейтенант бе първият европеец, открил малкия остров през 1775-а, и го бе кръстил на многобройните пеликани, които го бяха превърнали в свой дом: La Isla de los Alcatraces38. Когато островът бе продаден на американското правителство през 1854-та, вече се наричаше Алкатраз.

След смъртта на Де Аяла призракът му се върна на острова и оттогава витаеше там и го пазеше.

Беше видял как островът се променя многократно през вековете: отначало там се намираше първият фар по бреговете на Калифорния; после се появи военен гарнизон, който бързо се превърна в затвор, и между 1861 и 1963 година в него бяха държани едни от най-жестоките и опасни американски престъпници.

В по-близкото минало той бе популярна туристическа атракция и на Де Аяла му бе приятно да се плъзга невидим сред тълпите от посетители и да слуша развълнуваните им коментари. Особено му харесваше да следва онези, които говореха на неговия роден език — испанския.